"Аз обичам живота но съм влюбен в смъртта"

Заглавието е цитат от Пеньо Пенев. Така се казваше и баща ми и неслучайно той му беше любимия поет. Любимият поет. Колко хора имат любим поет по дяволите. Аз нямам. Баща ми е мъртъв от 10 години. Ще ми се да имах повече време да го опозная. Но най ме е яд, че го няма, за да му поискам съвет в моментите в които не знам какво да направя. Случвало ми се е просто ей така, да поискам съвет от напълно непознат човек само, за да получа някакъв. Не се е получавало добре досега. Я се опитайте да попитате някой на метростанцията: "Извинете може ли да ви попитам нещо? (тук се предполага че на този етап никой не отказва, затова продължавам) Ако бяхте баща ми какво бихте казали, ако се отдам на доброволческа дейност за година две?" Тук вече или бягат или псуват.

Наблюдавам се отстрани и се виждам как стоя и гледам стената. Лесно е, просто се замисляш за нещо далеч далеч от реалността в която си в момента. Ставам и си наливам кафе ( точен час 00:22). Малко е налудничаво но точно преди няколко часа ловях каракуди в гьола на Малка Смолница, където като малък ме водеше баща ми и който се намира на малко над 600 км от дупката, която обитавам в София. Хванахме доста и ги пускахме обратно защото все пак сме там за спорта и удоволствието, което носи. Мисля си за всички мизерии направени от всички мизерници точно в тоя час и ден и ги оправдавам. Мога да оправдая пред моралния съд на собственото си съзнание, абсолютно всеки и всяка постъпка. Защо го правя не знам. Сигурно, за да се оправдая и сам себе си. Все още не знам за какво ама не може да не съм направил нещо някога, което да е довело нещо или някого до правенето на нещо или взимането на някакво решение довело до мъка, смърт, болест, счупване, издялкване или поне психическо разтройство. Ебал съм го и хоп, самооправдах се. Ама не става така. Трудно е да си кажеш : "Синко, простено да ти е", най-малкото щото нямам син, а и как да се отнасям синовно със себе си като пък съм имал баш истински от плът и кръв баща. Всъщност винаги търсим утеха в родителите си в началото на развитието си като личности. После, като ги няма обикновенно се опираме на любим човек. Ако няма такъв питаме бармана. Ейййй да бармана. Значи не е мит че можеш да поискаш съвет от бармана. Често са ми давали изключително полезни съвети като - "Виж пич, не може да спиш на бара, прибирай се" или "Виж, по-добре си плати сметката веднага преди да са ти начупили костите ония двамата здравите дето стоят и гледат насам". Абе съвети. Ебал съм ги.

При-Рода

Из българските групи производни и подобни на @Anonimous мярнах заглавието на този пост написано точно по този начин.При-Рода. Харесва ми начина на изписване и посланието, което носи. Излизайки от пещерите хората са се изолирали напълно от заобикалящата ги среда. Изолацията е повсеместна и между тях самите. Създават изкуствени граници и правила, за да регулират отношенията си. Говорят помежду си все по-трудно и се делят с граници. Природата е в нас и не можем да избягаме от нея. Ето защо и не трябва да сме толкова самотни бягайки от нея.

Мау

Мау живееше с майка си и седемте си братя и сестри. Майка му беше в тази къща още преди да се бяха появили Мау и другите. Мау не знаеше, че се казва така. Името му бе дадено от плешивия рокер, който един ден дойде в къщата и обяви, че ще го направи "истински ловец".
Мау беше отнесен от рокера в нов дом. В къщата живееха рокера, Шара и някакъв индивид, който отдалече си личеше, че не харесва такива като Мау и Шара. Шара беше дошла няколко дни преди Мау и не искаше да дели къщата с други като Мау. Мау разбра това веднага. Трудна задача беше да се сприятелят с Шара. Тя го гонеше по всякакви причини. Освен нея и неприятния индивид му създаваше проблеми. Не му обръщаше никакво внимание, а когато направеше някаква беля му викаше и го преследваше с чехъл. Мау искаше да се хареса на този индивид и постоянно търсеше вниманието му. Въпреки това индивида все така го отбягваше и гонеше, когато се заиграе с някоя негова вещ.
Мау и Шара започнаха да осъзнават, че ще делят тази къща заедно за дълго време. Започнаха да споделят повече време заедно и то не само за да се гонят и бият. Излизаха заедно от къщата, играеха навън. Заедно се прибираха и заедно се закачаха с неприятния индивид. Той от своя страна започна да им обръща повече внимание. Говореше някакви неразбираеми за Мау и Шара неща и си кривеше устата по странен начин, когато започваше да издава някакви странни звуци. Шара каза на Mау, че понеже познава повече хората като рокера и неприятния знае, че щом си кривят устите и издават гърлени звуци, значи храната ще е добра.
Една сутрин Мау и Шара се бяха опънали до неприятния индивид. Правеха го често но той всеки път ги хващаше и сваляше от леглото на което спеше. Въпреки това двете хлапета постоянно опитваха да привлекът вниманието му. Тази сутрин беше различно. Неприятния се събуди и не започна да вика, напротив взе да издава гърлените звуци, взе Мау и Шара и дълго им говори. Позле ги поглези с хубава храна и започна да си играе с тях.
Битката беше спечелена. Всички се радваха, а Мау и Шара си раздаваха закачливи плесници и ухапвания. Рокерът също се радваше на това. Той беше запознал Мау и Шара, той ги беше събрал заедно и пак той им носеше лакомства и кренвирши, за да се нахранят след дългите игри през деня.
Всичко това нямаше да продължи дълго но нямаше никакво значение.

Ко? Не!

- Днес видях себе си копеле!
- Ами случайно да не си се сблъскал с тези проклети изобретения наречени "огледало"?
- Не се бъзикай копеле, сигурен съм че се видях, вървях с къси гащи и зелена фланелка, а до мене някаква путка копеле. Нещо се смеех, показвах и някакви смешки и тя се смееше. Беше от тия с нуждата от внимание и средно дълбока и осъзната депресия, която постоянно трябва да бъде обръщана. Сешсе тия дето са със теб, за да им правиш веселото, да си говорите за книги и изкуство, а после отива да се чука с приятеля си?
- Да човек, знам ги. А ти знаеш ли с кого водиш този разговор в момента?
- Да знам, копеле...с теб, знам че си измислен персонаж, знам че те няма реално но пък нали си говорим, че даже и ни е забавно. То е същото като с путката копеле. Там е само за да се забавлява, а когато нещата стават сериозни си бие камшика и отпрашва да вари боб на авера си.
Минаха няколко часа.
- Още ли си тук?
- Винаги ще съм тук.

на Венци

Това е за теб приятел. Тези всичките, които не можаха да те разберат даже не знаят, че те няма вече. Дали ще съжалят, че не са се помирили с теб. Дали е различно човек да те помни докато си жив и след това. Най-важното е, че не ти бъркат в главата повече и че не се занимаваш с глупавите им дребни проблеми. Гледай и виж, че беше много, виж че зарадва онези деца, виж че болката я няма. Прощавай!

вафлени кошмари

Вафлени трохи по чаршафите
на мислите ми бучат и хрущят
при допира с душата

Сладки спомени пътуват
към центъра на черната дупка
в съзнанието ми

Тяло като камъка котва
който дърпа лодката на живота ми
за да забави пътуването ми към Хадес

Слънчеви лъчи дърпащи ме
за косата за да остана със затворени очи
под мътилката на реалността

Затруднено дишане през носа
на ламята изгаряща сърцето
без което няма смисъл

Името ми е Огън

Името ми е Огън, горя
Абсорбирам мизерията на хората
Храня се с лошото и отделям добрина

Името ми е Огън, горя
Топля отвън, а как се разяждам отвътре
Изгарям когато съм гневен, а топъл и нежен и жълт

Името ми е огън, горя
Любовта ми е близка приятелка
Тлея бавно срещу омразата, с искреност ще те опожаря

Името ми е Огън, горя
Преодолявам всички прегради
Убивам лъжата, а истината пазя с пламъци

Името ми е Огън, горя
Разказвам истории вечер
За храброст и дълг и за хората

Името ми е Огън, горя
Реагирам химически на лицемерието
Окислявам усмивките и втечнявам гурлите в сълзи

Името ми е Огън, горя
Пърля настръхналите косми на похотта
Покорявам те с разумът си, без съжаление за страстта

/огънят на вътрешната ни революция или ще ни изпепели или ще ни жигоса до лудост или ще ни нагрее до бяло за да ни кали но няма да загасне/

И изобщо Николай Николаевич, кога дойдохме и къде се намираме?

- Точно преди да ви видя фиксирах това странно петно на стената. Още щом отворих очи то беше пред мен. Очевидно е червено но с много особена форма. Като герба на партията но има и капки кръв капещи от него сякаш.
- Какви ги плещите Скъподругов? Не се ли наслаждавате на ранната сутрин и прохладата от прозореца, който отворихте преди има няма 6 часа в изблик на грижа към собственото си здраве, а също и дробовете на присъстващите. А това с партията и кръвта е много опасно изказване.
- Николай Николаевич, скъпи Николай Николаевич! Вие явно не разбрахте, че това вече няма никакво значение.Та ние не сме на власт вече, а освен това сме в кома и двамата и няма начин да съм отворил прозореца аз. Била е сестрата, тази хубавичката, румена сестра Аня. Много я харесвам. Когато ми сменя подлогата имам усещането, че получавам ерекция, което разбира се е невъзможно на моята възраст. А като се замисля и на вашата хахахахах!
- Чакайте, чакайте! Как така сте видяли нещо тогава. Щом сме в кома няма начин.
- А вие от къде знаете. Били ли сте преди в кома?
- Не, но не звучи логично. Видял бил, петно, герба видял....та вие не можете да се облекчите без да си опикаете чаршафите, камо ли да виждате!
- А как тогава разговаряме, и изобщо, как се стигна до тук. Затворени в стая с тръбички във всеки един наш отвор?
- Не помните ли? Всичко започна с онази бутилка която донесохте на забавата в Иванович по случай парите от БМВ-то, което неговият син беше закупил, а след това чинно подпалил, за да прибере обезщетението от застрахователите.....