just a note to myself

Трябва да спра да се подигравам на хората. Спряха да се усещат. /това щеше да си остане само/ Ама тъй и тъй съм отворил нов пост я да видим какво ме/ни/ви/ги/я/го вълнува тези дни. Вчера присъствах на най-странните признания и изблици на откровеност случвали се в близките месеци. Случвало ли ви се е да се чуствате неудобно и да не желаете дори да ви обяват за човек на който може да се вярва и за най-добър приятел и за човек на който може да се сподели всичко (основно мнение за други хора щото от мене няма да излезе, баси тъпото)? Така това беше първото. После видях лизбийка да обръща резбата (разбирай да започва да харесва мъже в момент на алкохолно преодоляване на наложеното си социално статукво, разбирай педераслък ). И изведнъж всичко ми светна. Явно мене ме няма. Наистина не съществувам, а живея в някви мрачни късчета на мозъците на хората. Понякога живея и в светлите им умове но бързат да го отрекът и обръщат всичко пак към черното, към страховете си към комплексите си , към неосъзнатата си необходимост да си говорят с теб все едно те няма и няма от какво да се притесняват тъй като нищо не може да се разбере от това което са ти казали. Официално бях обявен за Сатана и за черна дупка за щастие. После пък наблюдавайки жалката сцена с караницата и скандала между екип работохолици, снимачи на сериали и нашите хора с проектобара осъзнах, че верно сме рядко тъпи същества хората, може би не тъпи но пък емоционални, което си е същото защото няма грамче разум в емоцията. Обявиха ме и за антисоциален и човек който не може да изпита тръпка или радост от общуването си с другите човеци. А една мацка почти в прав текст ми заяви, че нищо не разбирам от жени заради моралистиките ми схващания. И след като си дадох сметка,ч е изобщо не ми дреме нито за човека със щастието нито за човека с приятелството се зьапитах : Е как така? Еми много просто. Не всички хора са ми приятни и не мога да го крия. Но пък и не го изричам напразно. Изреченото е нещо с крайно малка сила в него. По гадното е да доведеш нещата до сценария в който хората сами разбират какво мислиш за тях без да си казал и дума потвърждаща го. Да им дадеш посоката на собственото им падение и те да я последват. Да им покажеш да ги увериш, че имат избор и те да се усерат. И сега епилогът. Нямам нищо против щастието. Нямам нищо против първичните емоционални збаежки. Просто, когато е за сметка на някого друг и това не бъде осъзнато ми се придрайфва...честно

write me a letter, stranger

Къци, къци гони за кисели бонбони

/на фона на ноември малко летни спомени/
Изплува ми в главата когато се замислих за заглавие. И тъй като поста е посветен на детското, което е останало или не е , което изплува понякога или пък не, което ни дава надежда или не, което ме държи жив, всъщност мисля да си го запазя това заглавие и да не се влиая от асоциациите, които може да породи свързани с печално известното име на телевизионен водещ опериран от чуство за хумор.

Няколко дни свобода и липса на ограничения от всякакъв характер ми отключиха много детски спомени. Особено при вида на Сашо, който както казва Каубоя е малко дете в тялото на ОГРОМЕН зрял мъж. А вида му е абсурден за цивилизованата, урбанизирана и духовно импотентна част от обществото наречена "сериозни хора със сериозна работа и сериозни имуществени придобивки". Сашо е мъж на средна възраст с къси панталони направени от отрязан стар черен памучен анцуг. Над тези т.нар. шорти (защото доскоро са били лонги:) носи лекьосана тениска в цвят "била някога ама наистина много отдавна бяла". Не обича да му обръщат много внимание но обича да фантазира много. Не харесва парите и всякаквото тяхно имуществено изражение. Обича да рисува и да си представя картини докато слуша музика. Не може да си представя лоши неща. Когато му споделих няколко кошмара каза : "А как може да си го представиш това, това е лошо и не би могло да се случи". Сашо живее в нищото (всъщност е интересно как на най-красивите и спокойни места казваме "нищото", а те са всъщност единственото НЕЩО на тази земя) от повече от месец. Постоянно разнася някакви плодове набрани от тук и там и смята това за много важна част от багажа си тъй като му е единствената храна. Първият ден от запознанството ни получи пари от майка си и ги изхарчи до стотинка за храна и диск на непозната за него и за мен гръцка певица, само защото на обложката имаше изключително красива снимка на жена в жълто и златисто. "Светела от красота..." каза Сашо.

Тръгнахме за Румъния с буса и с четири велосипеда. Планът беше да оставим буса на границата, за да не плащаме за винетки и зелени карти и други тъпотии и да продължим с колелетата. Така и стана. Минахме границата под зорките погледи на митничарите, които ни гледаха с насмешка как въртим педалите и продължихме към Вама Веке, 2-ри май и в края на маршрута Мангалия. Много се надявахме да има мацки във Вама Веке ама уви и там сезона беше към своя край и се разхождаха само няколко отегчени (а може би отдадени на есенната морска романтика )двойки. Извод: "Свободните мацки не ходят на море през септември."

В близост до една хипарска колония, която си бяха стъкмили румънски хипари минахме покрай кофа за боклук, от която се чуваха странни звуци. Привлечени от движението в кофата и непривичните за обикновения боклук звуци се приближихме и Сашо отвори капакът и. Вътре огромен гларус се блъскаше и се опитваше да излезе. Тъй като размахът на крилата му не позволяваше да литне директно от кофата на всички ни стана ясно, че по някакъв начин тази голяма птица трябва да бъде изкарана от там. Докато се чудихме и маяхме на по цигара как да решим този екологичен проблем , Сашо най-неочаквано се пресегна с ръчищата си хвана гларуса за едното крило и го запокити в небето. Птицата усетила възможността да разпери крилата си, се изстреля нагоре и полетя. Спаси се животното, а ние след първоначалното стъписване, избухнахме в смях и започнахме да се радваме и да поздравяваме Сашо за благородната постъпка.

Гледайки Сашо как върти педалите на колелото на връщане към България не можах да не се разсмея с глас. Тъй като колелото явно наистина му беше малко а ръста значителен се получаваше картинката на дете с колело с неподходящ за него размер. Въпреки това нито за момент не се оплака, а с моето избухване и той започна да се смее с глас.

Преди тази случка ходихме на тузлата, за да видим калта, за която само бяхме слушали, че е много добро средство да прикриеш натрупаната мръсотията по себе си , а също и да си лекуваш ставно-артритните заболявания, а по желание и всякакви други свързани с нерви, стрес, проблеми с метаболизма и/или полтъргайст, домашни духове и/или извънземни. За да стигнеш до там обаче се минава през поле от бамбукоподобна чиста българска тръстика. И се започна един хил, едни картини с виатнамци и хора с мачетета. Тези картини разбира се бяха само в главите ни но пък смеха и забавата от тесните пътеки прокарани в полето си бяха напълно реални. Каубоя започна да се крие и да изкача от засада (каубойска му работа). Аз си направих копие от тръстика. Сашо пък започна да издава древни племенни звуци подходящи за озвучаване на сцена с предвижващо се племе през тръстикови масиви тръгнало по пътеката на войната със съответното бойно оперение и цветове по лицата и телата. И се пренесох в едно отдавна забравено време. Времето, когато бяхме деца и се забавлявахме само от факта, че някой беше намерил смачкано пластмасово шише, което беше подходящо за ритане и вкарване на голове във въображаеми футболни врати.

И така с последвалото пътуване до къмпинга на Крапец, готвенето на боб и къпането голи в морето, купона приключи, а ние с Вернер хванахме пътя за София. Пътувахме странно и нетрезво (особено аз) сдобивайки се с интересна рана на крака от падане по стълбите на вагоните на влака. Събудих се в купе пълно с хора, които както забелязах след минута две щом се освестих и разбрах, че съм във влак, ме гледаха странно и доста враждебно. "мдаммм, май съм ги поуплашил нахълтвайки с огромна раница и бутилка ракия в ръка" си помислих след известно чудене, какво пък им има на всички че гледат така злобно. "пътувам за София"...."Вече не съм на камъните"...."Фаааак" и влака спря. От уредбата на гарата разбрах, че съм на правилната гара и тръгнах към сивото си материално ежедневие. Чакам си другото лято, а междувременно си повтарям играта на думи, която измислихме и се хиля тъпо, защото е добре да знаете, че "На всяко ято му е яко че е лято"