/на фона на ноември малко летни спомени/ Изплува ми в главата когато се замислих за заглавие. И тъй като поста е посветен на детското, което е останало или не е , което изплува понякога или пък не, което ни дава надежда или не, което ме държи жив, всъщност мисля да си го запазя това заглавие и да не се влиая от асоциациите, които може да породи свързани с печално известното име на телевизионен водещ опериран от чуство за хумор.
Няколко дни свобода и липса на ограничения от всякакъв характер ми отключиха много детски спомени. Особено при вида на Сашо, който както казва Каубоя е малко дете в тялото на ОГРОМЕН зрял мъж. А вида му е абсурден за цивилизованата, урбанизирана и духовно импотентна част от обществото наречена "сериозни хора със сериозна работа и сериозни имуществени придобивки". Сашо е мъж на средна възраст с къси панталони направени от отрязан стар черен памучен анцуг. Над тези т.нар. шорти (защото доскоро са били лонги:) носи лекьосана тениска в цвят "била някога ама наистина много отдавна бяла". Не обича да му обръщат много внимание но обича да фантазира много. Не харесва парите и всякаквото тяхно имуществено изражение. Обича да рисува и да си представя картини докато слуша музика. Не може да си представя лоши неща. Когато му споделих няколко кошмара каза : "А как може да си го представиш това, това е лошо и не би могло да се случи". Сашо живее в нищото (всъщност е интересно как на най-красивите и спокойни места казваме "нищото", а те са всъщност единственото НЕЩО на тази земя) от повече от месец. Постоянно разнася някакви плодове набрани от тук и там и смята това за много важна част от багажа си тъй като му е единствената храна. Първият ден от запознанството ни получи пари от майка си и ги изхарчи до стотинка за храна и диск на непозната за него и за мен гръцка певица, само защото на обложката имаше изключително красива снимка на жена в жълто и златисто. "Светела от красота..." каза Сашо.
Тръгнахме за Румъния с буса и с четири велосипеда. Планът беше да оставим буса на границата, за да не плащаме за винетки и зелени карти и други тъпотии и да продължим с колелетата. Така и стана. Минахме границата под зорките погледи на митничарите, които ни гледаха с насмешка как въртим педалите и продължихме към Вама Веке, 2-ри май и в края на маршрута Мангалия. Много се надявахме да има мацки във Вама Веке ама уви и там сезона беше към своя край и се разхождаха само няколко отегчени (а може би отдадени на есенната морска романтика )двойки. Извод: "Свободните мацки не ходят на море през септември."
В близост до една хипарска колония, която си бяха стъкмили румънски хипари минахме покрай кофа за боклук, от която се чуваха странни звуци. Привлечени от движението в кофата и непривичните за обикновения боклук звуци се приближихме и Сашо отвори капакът и. Вътре огромен гларус се блъскаше и се опитваше да излезе. Тъй като размахът на крилата му не позволяваше да литне директно от кофата на всички ни стана ясно, че по някакъв начин тази голяма птица трябва да бъде изкарана от там. Докато се чудихме и маяхме на по цигара как да решим този екологичен проблем , Сашо най-неочаквано се пресегна с ръчищата си хвана гларуса за едното крило и го запокити в небето. Птицата усетила възможността да разпери крилата си, се изстреля нагоре и полетя. Спаси се животното, а ние след първоначалното стъписване, избухнахме в смях и започнахме да се радваме и да поздравяваме Сашо за благородната постъпка.
Гледайки Сашо как върти педалите на колелото на връщане към България не можах да не се разсмея с глас. Тъй като колелото явно наистина му беше малко а ръста значителен се получаваше картинката на дете с колело с неподходящ за него размер. Въпреки това нито за момент не се оплака, а с моето избухване и той започна да се смее с глас.
Преди тази случка ходихме на тузлата, за да видим калта, за която само бяхме слушали, че е много добро средство да прикриеш натрупаната мръсотията по себе си , а също и да си лекуваш ставно-артритните заболявания, а по желание и всякакви други свързани с нерви, стрес, проблеми с метаболизма и/или полтъргайст, домашни духове и/или извънземни. За да стигнеш до там обаче се минава през поле от бамбукоподобна чиста българска тръстика. И се започна един хил, едни картини с виатнамци и хора с мачетета. Тези картини разбира се бяха само в главите ни но пък смеха и забавата от тесните пътеки прокарани в полето си бяха напълно реални. Каубоя започна да се крие и да изкача от засада (каубойска му работа). Аз си направих копие от тръстика. Сашо пък започна да издава древни племенни звуци подходящи за озвучаване на сцена с предвижващо се племе през тръстикови масиви тръгнало по пътеката на войната със съответното бойно оперение и цветове по лицата и телата. И се пренесох в едно отдавна забравено време. Времето, когато бяхме деца и се забавлявахме само от факта, че някой беше намерил смачкано пластмасово шише, което беше подходящо за ритане и вкарване на голове във въображаеми футболни врати.
И така с последвалото пътуване до къмпинга на Крапец, готвенето на боб и къпането голи в морето, купона приключи, а ние с Вернер хванахме пътя за София. Пътувахме странно и нетрезво (особено аз) сдобивайки се с интересна рана на крака от падане по стълбите на вагоните на влака. Събудих се в купе пълно с хора, които както забелязах след минута две щом се освестих и разбрах, че съм във влак, ме гледаха странно и доста враждебно. "мдаммм, май съм ги поуплашил нахълтвайки с огромна раница и бутилка ракия в ръка" си помислих след известно чудене, какво пък им има на всички че гледат така злобно. "пътувам за София"...."Вече не съм на камъните"...."Фаааак" и влака спря. От уредбата на гарата разбрах, че съм на правилната гара и тръгнах към сивото си материално ежедневие. Чакам си другото лято, а междувременно си повтарям играта на думи, която измислихме и се хиля тъпо, защото е добре да знаете, че "На всяко ято му е яко че е лято"
Няма коментари:
Публикуване на коментар