Забавна математика за възрастни (празни+делници)=празници

К'ви празници, к'ви нови години , к'ви маи, к'ви краища, кви 23 лева за вино, добруджанска сушеница, два хляба и яйца и мляко (за палачинките)? Кви весели празници к'ви пожелания, к'ви усмивки, к'ви наздравици? Вероятно това е времето на най-голямото лицемерие и предозиране с храна и пиене (с наркотици не е важно да има повод да не кажем, че изобщо няма нужда от положителни емоции). Квииииииича вече :)

Да поквичим в кича на празниците!

По традиция, всяка година досега (от около 9 години) този отрязък от време характеризиран с консуматорско суетене и добри пожелания, ми е изключително противен. И то не заради безотговорно похарчените монетарни средства за разплащане на дребно, не заради освинването с храна (т'ва си е субективно), не заради безпрецедентната консумация на алкохол (та т'ва е ежедневие), не. Просто това бездействие по празниците ме побърква. Трябва да си правя равносметки (щото имам предостатъчно време за това), почвам да се захващам с проучвания свързани с нещата,които най-много са ги занимавали хората през миналата година. Трябва да се оправдавам за това, че не ми се ходи нито в малкото тихо кръчме с хубава кухня, нито в безумното Банско, нито на гости. Трябва открито да демонстрирам, че се надявам идната година да бъдела ненам ква си...блях!

Ами не се надявам, нямам очаквания, нито надежди. Аз си пия всеки ден, смея се когато ми идва отвътре и се изолирам, когато имам нужда от това. И изобщо делниците ми повече приличат на тази еуфория около края на така или иначе измислената от нас година отколкото празниците. И занапред мисля да си пълня делниците, а празниците да си ги ползват другите.

Тази смрадлива, неадекватна, нечистоплътна тютюнопушачка

Споко. Няма да се разказва за смрадливи, нечистоплътни и неадекватни жени пушещи цигари, загърнати в стари проскубани опърпани кожени палта от котка (и по полека с определенията сега, защото вероятно малцина знаят че по едно време беше адски нашумяло да носиш такова палто) говорещи на висок глас обяснявайки, как са дали съвет на ББ да не вдига засега майчинските, защото колкото повече деца българчета толкова повече ще се отслаби изборната сила на пенсионерите и циганите и сам ще се прецака, а смятам е ясно кой кого избира в България. Няма да става на въпрос и за чувства или прозрения в момент на душевен катарзис. Изобщо няма да спомена и студа и Иран и Северна Корея и затруднените финансово Sony, Sharp и Panasonic. Всичко това за което няма да става дума е важно но пък този пост и този блог изобщо не претендират да са посветени на важни неща и не бива да бъдат взимани насериозно. Изобщо, няколко дни преди края на света си мисля, че човек изобщо не трябва да се посвещава на каквото и да било писане или четене, а напротив трябва да побърза да свърши всичко заради което може да съжалява ако споменатия край не дойде. С две думи не си плащайте кредитите, изхарчете всичко за алкохол и наркотици и ако се налага жени и ако пък съвсем ви се наложи може (т.е. не сте го правили досега) да си спретнете оргия с всички съседи/съседки па барем ако не дойде края, като се разминавате по стълбите да си хвърляте цяла година по един закачлив поглед.

Това, което в важното сега е проявлението на личният протест на възрастен човек возещ се в трамвай номер 5. Случи се така, че понякога на връщане от мястото където работя използвам същият трамвай, за да се добера до метростанция, която пък ми върши работа в предвижването ми от точка до точка, като втората точка като цяло е на десет минути пеш от мястото където спя и се храня и ме подслонява в дни на голям студ или дъжд.

Стоейки си давайки вид на изключително асоциален тип, за да не ме закачат кондуктори и други по принуда свръхсоциални същества (разбирай предозирали с амфети и/или напълно луди) подочувам понякога разговори. Веднъж дори подочух прошепване за гърба си. Прошепването гласеше : "Ще уреш скоро". Но не това е важното. Та слушайки си ефира наситен от телефонни разговори, оплаквания за цените, друсането (на трамвая еййй! :) и оценките на малките ученици и за вечерното меню на бай Кольо, който не харесвал зелен боб затова буля Кица щяла да му вземе две наденици и да ги наготви със зрял боб, подочух интересен разговор, който нямаше как да не привлече вниманието ми защото ДОСЛОВНО го чувах за ВТОРИ път. РАзговорът се провеждаше по мобилен телефон. Говорещият нямаше никакви притеснения, че го слуша целия трамвай (и първия път нямаше нищо против).В общи линии диалогът (всъщност както по-късно стана ясно човекът говореше по изключен телефон, така че е спорно дали е диалог) съдържаше следните реплики (не претендирам за точност)

- Кажи и че не може всички да се тровят заради нея. (пауза изпълнена с несъществуващите реплики на онзи от другата страна на слушалката)
- Е как така да не можела, кажои и да ги оставя тези смрадливи цигари. Че то това е болестно състояние, хем си дава парите хем се трови. То всички пушачи значи са душевноболни! - ядоса се нашия човек на несъществуващия отговор от несъщесвтуващия си събеседник. (тук паузата беше по-дълга, точно колкото хората отново да се загледат в нищото през потните стъкла на трамвая - и само между другото, хораааа нищо не се вижда през запотени стъкла, ако ще си давате вид че ви занимава гледката поне изтрийте стъклото)
- Значи , кажи и ... да се прибира, да стои в банята поне два часа, да си извари дрехите, за да падне цялата тази смрад от нея тази смрад на пушач и да идва.

И това е. Човекът си говореше очевидно сам. Но това беше ясно само на мен. Позабавлявах се малко с тази мисъл. Погалих наблюдателността си, тя взе да мърка и да се търка в краката на егото ми, а тялото ми или по-точно очите ми се опитаха да запомнят стареца. Ушите ми първоначално леко ошашавени сега се опитваха да запаметят диалога, а егото ми вече съвсем разтопено от самодоволство си, си рече: "Ми да взема да го напиша"....и ето го на.

След като всички тези действия и процеси се случиха, започнах вече съвсем рационално да се чудя какво го е подтрикнало този старец да повтаря този театър всеки път щом е в трамва (в което разбира се не съм сигурен). Починал от рак на белите дробове близък. Трудно, близко с полудяване скорошно отказване на цигарите. Категорична забрана от съпругата му. Тайна мисия дадена му от извънземни. Вродена непоносимост свързана с цигарения дим причиняваща му мозъчен оток и напикаване. Ами не знам. Но всичко това пък ме наведе на една друга мисъл. "Гледай го ти хитрия старец, какъв начин е измислил за убеждаване на страничните слушатели в тезата си, а именно НЕ НА ТЮТЮНОПУШЕНЕТО". (и без тва е актуално пък аз съм върл пушач що да не вземем всички да провеждаме фалшиви телефонни разговори в трамвая, за да убеждаваме хората в собствените си възгледи).

just a note to myself

Трябва да спра да се подигравам на хората. Спряха да се усещат. /това щеше да си остане само/ Ама тъй и тъй съм отворил нов пост я да видим какво ме/ни/ви/ги/я/го вълнува тези дни. Вчера присъствах на най-странните признания и изблици на откровеност случвали се в близките месеци. Случвало ли ви се е да се чуствате неудобно и да не желаете дори да ви обяват за човек на който може да се вярва и за най-добър приятел и за човек на който може да се сподели всичко (основно мнение за други хора щото от мене няма да излезе, баси тъпото)? Така това беше първото. После видях лизбийка да обръща резбата (разбирай да започва да харесва мъже в момент на алкохолно преодоляване на наложеното си социално статукво, разбирай педераслък ). И изведнъж всичко ми светна. Явно мене ме няма. Наистина не съществувам, а живея в някви мрачни късчета на мозъците на хората. Понякога живея и в светлите им умове но бързат да го отрекът и обръщат всичко пак към черното, към страховете си към комплексите си , към неосъзнатата си необходимост да си говорят с теб все едно те няма и няма от какво да се притесняват тъй като нищо не може да се разбере от това което са ти казали. Официално бях обявен за Сатана и за черна дупка за щастие. После пък наблюдавайки жалката сцена с караницата и скандала между екип работохолици, снимачи на сериали и нашите хора с проектобара осъзнах, че верно сме рядко тъпи същества хората, може би не тъпи но пък емоционални, което си е същото защото няма грамче разум в емоцията. Обявиха ме и за антисоциален и човек който не може да изпита тръпка или радост от общуването си с другите човеци. А една мацка почти в прав текст ми заяви, че нищо не разбирам от жени заради моралистиките ми схващания. И след като си дадох сметка,ч е изобщо не ми дреме нито за човека със щастието нито за човека с приятелството се зьапитах : Е как така? Еми много просто. Не всички хора са ми приятни и не мога да го крия. Но пък и не го изричам напразно. Изреченото е нещо с крайно малка сила в него. По гадното е да доведеш нещата до сценария в който хората сами разбират какво мислиш за тях без да си казал и дума потвърждаща го. Да им дадеш посоката на собственото им падение и те да я последват. Да им покажеш да ги увериш, че имат избор и те да се усерат. И сега епилогът. Нямам нищо против щастието. Нямам нищо против първичните емоционални збаежки. Просто, когато е за сметка на някого друг и това не бъде осъзнато ми се придрайфва...честно

write me a letter, stranger

Къци, къци гони за кисели бонбони

/на фона на ноември малко летни спомени/
Изплува ми в главата когато се замислих за заглавие. И тъй като поста е посветен на детското, което е останало или не е , което изплува понякога или пък не, което ни дава надежда или не, което ме държи жив, всъщност мисля да си го запазя това заглавие и да не се влиая от асоциациите, които може да породи свързани с печално известното име на телевизионен водещ опериран от чуство за хумор.

Няколко дни свобода и липса на ограничения от всякакъв характер ми отключиха много детски спомени. Особено при вида на Сашо, който както казва Каубоя е малко дете в тялото на ОГРОМЕН зрял мъж. А вида му е абсурден за цивилизованата, урбанизирана и духовно импотентна част от обществото наречена "сериозни хора със сериозна работа и сериозни имуществени придобивки". Сашо е мъж на средна възраст с къси панталони направени от отрязан стар черен памучен анцуг. Над тези т.нар. шорти (защото доскоро са били лонги:) носи лекьосана тениска в цвят "била някога ама наистина много отдавна бяла". Не обича да му обръщат много внимание но обича да фантазира много. Не харесва парите и всякаквото тяхно имуществено изражение. Обича да рисува и да си представя картини докато слуша музика. Не може да си представя лоши неща. Когато му споделих няколко кошмара каза : "А как може да си го представиш това, това е лошо и не би могло да се случи". Сашо живее в нищото (всъщност е интересно как на най-красивите и спокойни места казваме "нищото", а те са всъщност единственото НЕЩО на тази земя) от повече от месец. Постоянно разнася някакви плодове набрани от тук и там и смята това за много важна част от багажа си тъй като му е единствената храна. Първият ден от запознанството ни получи пари от майка си и ги изхарчи до стотинка за храна и диск на непозната за него и за мен гръцка певица, само защото на обложката имаше изключително красива снимка на жена в жълто и златисто. "Светела от красота..." каза Сашо.

Тръгнахме за Румъния с буса и с четири велосипеда. Планът беше да оставим буса на границата, за да не плащаме за винетки и зелени карти и други тъпотии и да продължим с колелетата. Така и стана. Минахме границата под зорките погледи на митничарите, които ни гледаха с насмешка как въртим педалите и продължихме към Вама Веке, 2-ри май и в края на маршрута Мангалия. Много се надявахме да има мацки във Вама Веке ама уви и там сезона беше към своя край и се разхождаха само няколко отегчени (а може би отдадени на есенната морска романтика )двойки. Извод: "Свободните мацки не ходят на море през септември."

В близост до една хипарска колония, която си бяха стъкмили румънски хипари минахме покрай кофа за боклук, от която се чуваха странни звуци. Привлечени от движението в кофата и непривичните за обикновения боклук звуци се приближихме и Сашо отвори капакът и. Вътре огромен гларус се блъскаше и се опитваше да излезе. Тъй като размахът на крилата му не позволяваше да литне директно от кофата на всички ни стана ясно, че по някакъв начин тази голяма птица трябва да бъде изкарана от там. Докато се чудихме и маяхме на по цигара как да решим този екологичен проблем , Сашо най-неочаквано се пресегна с ръчищата си хвана гларуса за едното крило и го запокити в небето. Птицата усетила възможността да разпери крилата си, се изстреля нагоре и полетя. Спаси се животното, а ние след първоначалното стъписване, избухнахме в смях и започнахме да се радваме и да поздравяваме Сашо за благородната постъпка.

Гледайки Сашо как върти педалите на колелото на връщане към България не можах да не се разсмея с глас. Тъй като колелото явно наистина му беше малко а ръста значителен се получаваше картинката на дете с колело с неподходящ за него размер. Въпреки това нито за момент не се оплака, а с моето избухване и той започна да се смее с глас.

Преди тази случка ходихме на тузлата, за да видим калта, за която само бяхме слушали, че е много добро средство да прикриеш натрупаната мръсотията по себе си , а също и да си лекуваш ставно-артритните заболявания, а по желание и всякакви други свързани с нерви, стрес, проблеми с метаболизма и/или полтъргайст, домашни духове и/или извънземни. За да стигнеш до там обаче се минава през поле от бамбукоподобна чиста българска тръстика. И се започна един хил, едни картини с виатнамци и хора с мачетета. Тези картини разбира се бяха само в главите ни но пък смеха и забавата от тесните пътеки прокарани в полето си бяха напълно реални. Каубоя започна да се крие и да изкача от засада (каубойска му работа). Аз си направих копие от тръстика. Сашо пък започна да издава древни племенни звуци подходящи за озвучаване на сцена с предвижващо се племе през тръстикови масиви тръгнало по пътеката на войната със съответното бойно оперение и цветове по лицата и телата. И се пренесох в едно отдавна забравено време. Времето, когато бяхме деца и се забавлявахме само от факта, че някой беше намерил смачкано пластмасово шише, което беше подходящо за ритане и вкарване на голове във въображаеми футболни врати.

И така с последвалото пътуване до къмпинга на Крапец, готвенето на боб и къпането голи в морето, купона приключи, а ние с Вернер хванахме пътя за София. Пътувахме странно и нетрезво (особено аз) сдобивайки се с интересна рана на крака от падане по стълбите на вагоните на влака. Събудих се в купе пълно с хора, които както забелязах след минута две щом се освестих и разбрах, че съм във влак, ме гледаха странно и доста враждебно. "мдаммм, май съм ги поуплашил нахълтвайки с огромна раница и бутилка ракия в ръка" си помислих след известно чудене, какво пък им има на всички че гледат така злобно. "пътувам за София"...."Вече не съм на камъните"...."Фаааак" и влака спря. От уредбата на гарата разбрах, че съм на правилната гара и тръгнах към сивото си материално ежедневие. Чакам си другото лято, а междувременно си повтарям играта на думи, която измислихме и се хиля тъпо, защото е добре да знаете, че "На всяко ято му е яко че е лято"

Прах при прахта (астрофизична теория за християнството)

Прах при прахта, или звезден прах при звездите.

Досега винаги съм подценявал християнството като религия. Струваше ми се старомодна, леко наивистична и крайно нелогична теория за нас и нещата около нас. Някакви хора с висок морал се срещат с други с нисък, които им правят мръсно и после един човек умира,за да се жертва за всички останали. Следват множество поуки, изводи и смешни традиции от сорта на "Сега не се яде месо защото жалим смъртта на Исус" или "Трябва се кръстиш от ляво на дясно защото това е правилно". Признавам не съм задълбочвал познанията си повече от гледането на библейски филми, малко евангелистка литература, няколко сравнителни изследвания на религиите и разговори с хора, били те набожни или не. Виж будизма, хиндуизма и т.н. източни религии са друга работа. Шаренийка, танци, песни, Кама Сутра, Черни и Бели книги за Живи и за Умрели. Модерна работа!

При все това, преди дни в едно "особено" състояние на пълен с храна корем и извисено съзнание, започнах да си повтарям "прах при прахта...прах при прахта...прах при прахта" и то не защото стаята ми имаше спешна нужда от отстраняване на наслоил се прах започнал да образува странни кълбовидни форми и запълващ все по-големи обеми в ъглите. Не. Замислих се какво е имал предвид автора. И сега любимата ми част. Връзката на християнството и астрофизичната теория за началото на живота. Само, че аз го захванах от към края му.

Фразата "прах при прахта" често се чува по проповеди и погребения. Често се използва и пепел и кал. Според въображението на посредника (попа, отчето и т.н.) и според желания ефект. Не не се подигравам. Напротив иронизирам се, иронизирам атеизма и прагматичноста си. Та изведнъж ми светна следното. Ако сме възникнали от космически прах, а в християнството се казва абсолютно същото но с метафора за края ни "прах при прахта" то тогава е ли самото то (християнството) толкова старомодно и наивно? Ами ако приемем, че авторът е имал предвид точно това за което се хващам аз, не е . Тогава пак да помислим какво друго е възможно да наведе автора (не знам кой точно от авторите в християнската литература го е казал, а и Гугъл вади баси странните резултати) на подобна метафора. Мислих, мислих, мислих и не можах да измисля по-логично нещо от това, че е имал предвид че ставаме на прах и отиваме при другата прах, която пък е изключително незначителна, т.е. ние сме незначителни. Това е ясно и е ... хммм средновековно.

Сега ние сме значимите, ние сме проявлението на разума (дано де!), ние сме звезден прах и един ден ще отидем при прародителите си...звездите - и веднага снимка на поп астронавт се среща с бога

Живот на ПРЕУВЕЛИЧЕНИЕ

Хората от край време са си едни и същи. Имат едни и същи нужди, една и съща физиология, едни и същи мисли. Чисто антропологично не сме мръднали от стотици хиляди години. Променяме всичко около нас но не и себе си. Мислим, че сме постигнали много като цивилизация, но се убиваме все така безпощадно, мразим се и се обичаме все така първично.Единствено природата може да ни въздейства и променя и когато това е факт се страхуваме, паникьосваме, самосъжаляваме или пък радваме, танцуваме, пеем, любим (когато пак тя ни даде хубава храна или условия за живот). И понеже вътре в себе осъзнаваме колко сме малки, жадуваме да покажем на всички и всичко, че това не е така и ПРЕУВЕЛИЧАВАМЕ!

Всички хора преувеличават, както и аз в тази публикаци. Това е нужно както, за да подсиля аргументите си, така и за да проникна под дебелата кора безразличие покриваща чуствителността на повечето хора или с други думи казано тяхната душа, съвест, морал. Няма да говоря и за лицемерието, което е нужно за да се социализираме с една или друга група. Социализацията е вътрешната ни потребност да сме част от нещо и то не просто нещо малко, обикновенно, тривиално, а от НЕЩО ГОЛЯМО. Хората, които нямат подобни нужди биват наричани социопати, психопати или просто луди, ексцентрици, самотници и биват изолирани още повече докато обществото не се отърве най-накрая от тях пращайки ги в евтин ковчег от фазер 2 метра под повърхността на общинските гробища. Ставайки част от даденото нещо, ние имаме нуждата да изпъкнем. При това не само в положителния смисъл на думата. Сигурно познавате хора, които постоянно се оплакват. Ами и те изпъкват по свой си начин с постоянната си нужда от съпричастност и съжаление, с постоянното си мърморене и проклинане на съдбата. Другите са фенове на хваленето. Постоянно ти надуват главата какви планове за бъдещето имали, каква кола мислели да си купят, апартамента на 10 мин пеш от центъра, скъпия шоколад в тумбаците им, скъпите лайна в кенефите им...айде | (черта - както казва една позната)!

Колко пъти на ден сте откровени и не слагате някаква материално-социална маска, за да сте приемливи или уважавани?

Скромния живот е мит в България. Никой не иска да живее скромно (изключения име ей, да не вземем да обобщаваме сега). Чалго-мутренското ни общество така порастна и съзря. Представяше си бели мерцедеси дето го преследват и после силиконени балони , които даже не могат да летят, а някави същества си ги слагат в гърдите. Представяше си ориенталски палати и Бугати, създавайки методично съвременната действителност характеризираща се основно с тъпота, бездушие, ПРЕУВЕЛИЧЕНИЕ, ширпотреба в съзнанието и морала, липса на елементарно възпитание,обноски, правопис, правоговор. Сега като почна да нареждам и ще свърша след 10 години без зъби и с хепатит C псувайки по центъра и говорейки за конспирации и тъмни сделки :D (сигурно сте ги виждали в централните части на София, преди на подобни хора са им казвали пророци и философи, сега са просто болни луди изоставени от близките си) . Идеята на поста не е такава.

Защо преувеличаваме всичко? Ей това искам да разбера. Знам, че за голяма част от булшита са виновни медиите. Но каквито са хората такива са и медиите. Ако нямаха пазар за глупостите с които ни заливат те просто нямаше да го правят. Обичаме да преувеличаваме защото сме незначими. Незначими сме защото не правим нищо в посока да се развиваме сами без някой да ни дава зор. Та за повечето хора литературата се изчерпва с Иван Вазов, който са били принудени да четат, за да завършат 7 клас, музиката с чалгата, математиката с квадратното уравнение, киното с последната серия на "Пепел от рози".

Но за това е писано достатъчно. Личностното развитие, трябва да започва много рано и никога да не свършва. Има едно общо разбиране за българското общество, че било общество от индивидуалисти и затова нещата трудно ставали. Индивидуалисти ама какви само индивидуалисти. Едните са тъпи гьонове стремящи се да измамят някого, че са велики, а другите са тъпи гьонове упрекващи предните тъпи гьонове, че се стремят да ги измамят. Страшна индивидуалност.

Вземете учете, четете, пишете, разказвайте, гледайте ама неща дето са маааалко по-надалече от носа ви. Не вярвайте на всичко, критикувайте обосновано, питайте умно, отговаряйте изчерпателно. Ами общо взето вземете да влагате старание в нещата които мислите и правите. Стига посредственост. По този начин ПРЕУВЕЛИЧЕНИЕТО става излишно, защото просто изглежда смешно.

Душата на Стив

- Наистина не знам, защо ме извика!? Не мога да проумея какво ти липсва и какво би могъл да искаш, при положение че имаш всичко. И все пак, за да спазя професионалната етика не мога да откажа още една душа.

- Ами нали такава ти е работата. Бъди професионалист, все пак не всеки има възможността да търгува с души. Интересно ми е само какво би могъл да ми предложиш. Хайде изиграй си картите добре и ще получиш най-омърсената, най-грешната, най-алчната, най-жестоката абе изобщо...ще получиш моята душа!

- Играеш ли си с мен? Внимавай, с опасно нещо се захващаш! Не се бъзикай с демон...човече.

- Не, отправям ти бизнес предложение. Аз ти давам душата си, която предполагам знаеш, че струва много, а ти ако си добър търговец ще ми предложиш нещо, което не мога да откажа!

- Тази сделка все повече и все повече ми прилича на изнудване. Добре дай да видим сега. Ти си имал всичко на света, можеш да си всеки, притежаваш съдбите на ужасно много хора. По някакъв начин си техен бог. Икономически бог. Държиш в десницата си съдбата на милиарди хора.

- Оооо казано от теб звучи доста забавно не мислиш ли!?

- Хайде пак! - каза сърдито демона

- Добре, да караме по същество. Искам да бъда на мястото на шефа ти, искам да решавам съдбите на душите на хората, искам да бъда господар на всички грешници. Единственното нещо, което в крайна сметка ми е неподвластно като човек са душите на другите.

Казвайки това Стив леко се учуди на взетото на момента решение. Беше крайно логично и в същото време изключително дръзко. Логично защото наистина нямаше какво друго да поиска, дръзко - защото все пак си имаше работа с демон по дяволите. Демонът, който така и не се представи, в първия момент прояви изключително равнодушие към предложението. Стоеше си , както стои всеки демон обгърнат в пламъци и се усмихваше. Явно разсъждаваше над предложението. В един момент просто изчезна. Изчезна в дън земя.

Стив стана и за захвана с всекидневните си упражнения. Финансова империя се управлява трудно. Добре, че почти не му се налагаше да ходи до офиса. Имаше достатъчно роби, които да си мислят, че са постигнали върха на кариерата си работейки за него. След половиния час на пътеката и изтощителното вдигане на тежести поседна покрай басейна и се загледа в далечината от където нещо с цвят на загоряло от огньовете адски, демонско тяло се приближаваше със изключително висока скорост.

- ОК, каза пристигналото току що тяло. Аз съм новото ти демонско тяло. Съдържам пълно твое личностно копие. Въпреки това една малка част ми липсва. Ще прехвърлим и душата ти в мен, за да можеш да си пълноценен демон но с душа. Сделката е следната...

ала Хенри Милър

Предишната вечер подозирах че Пит ще натисне Мери докато лежахме в кръг покрай огъня въпреки, че по-рано го питах и той отрече. Още в Ковъртаун демонстрираше намеренията си докато обикаляхме града окъсани и миризливи като клошари. Глезеше я с разни евтини парцалки, купуваше и дрънкулки но не виждах тя да му отговаря по някакъв начин. Легнах си в бунгалото и започнах да фантазирам за нея, пиян и напушен. Щеше да бъде интересно преживяване да я имам. Току що завършила гимназията и пълна с енергия и неувереност в Мери имаше нещо, което трябваше да бъде открито. Предишният ден ги бях наблюдавал внимателно и разбирах, че няма да му се усмихне щастието да се гмурне между тези бедра и гърди. Младата и свежа плът и излъчване ме побъркваха. Представях си какво се крие зад полупрозрачния клин, гледах и гърдите, представях си как и отмествам прашките и прониквам дълбоко в нежната и вагина докато стене. Събудих се надървен и изтрезнял. Още щом станаха разбрах, че нищо не е станало между тях тази вечер и че предстоящата нощ ще бъде единственият ми шанс.

Пит влезе в бунгалото и ме завари излежаващ и разсънващ се:

- Ставай вече, съмна се а трябва да свършим малко работа в града.

- ОК, ставам, ама умирам за едно кафе.

- Няма време трябва да тръгваме.

Това негово постоянно бързане и препиране и сериозност ме побъркваха. Все пак човек през отпуската си не трябва да бърза за никъде. Отидохме отново до Ковъртаун защото Пит трябваше да преведе пари на свой роднина. Наскоро беше продал семейна недвижима собственост, беше си купил микробус, а с останалите пари планираше да си купи къща в планината. Тъй като разполагаше със значителна сума неговите родители постоянно му звъняха да го крънкат за пари. Горкия не можеше да откаже и все сериозно поставяше условия и ограничения, които разбира се не се спазваха и на следващия ден получаваше отново обаждане за още пари.

Междувременно докато той се занимаваше с банки и пощи заведох Мери в близкото кафене. Виждах, че и е приятно с мен, а и на мен с нея. Заговорихме се, флиртувахме, а аз през 10 мин се надървях и преценявах възможностите си. Най-после тръгнахме към скалите. Мястото където ходим всяка година е уникално с естественото находище на газ, който предвидливи сондьори бяха изкарали на скалния скат и бяха запалили. По този начин всеки можеше да се радва на топлина и светлина досами морето напълно безплатно. Мери не остана много впечатлена от това, а Пит постоянно я убеждаваше, че това е най-якото място на света. Както стана ясно по-късно тя имаше нужда от малко по-различен стимул, за да си изкара приятно. Предложих да се изкъпем. Подканих Мери да влезе с мен, докато Пит се занимаваше с нещо. Тя ми отвърна, че първо трябва да се намаже с крем против изгаряне. И ето, че точния момент дойде. Легнала по корем и издала дупето си нагоре тя излъчваше толкова секс, че едва се сдрържах да не започна да онанирам докато я гледам. Започнах от врата спускайки се бавно по гръбначния и стълб. Ръцете ми описваха бавни кръгове и когато стигнах до стегнатото и дупе прекарах ръка от вътрешната страна на бедрото. Докосвах нежно ръбчетата на бельото и прекарвайки едва доловимо средният си пръст под него масажирайки венерения и хълм. "Това е само за начало миличка". Когато се обърна по гръб вече беше възбудена и ме гледаше с премрежен поглед.

- Намажи ме и отпред.

Не чаках втора покана. Започнахме отново същото упражнение само че този път си вкарах пръстите под сутиена и. Зърната и набъбнаха. И когато нещата започваха да излизат извън контрол се появи Пит. Погледна ни но явно не разбра нищо ,попита за водата пробва я с крак и обяви, че няма да се къпе защото е студена. На свой ред попитах Мери иска ли да влезе с мен в морето и двамата седнахме на плиткото. Хванах я през кръста и сложих другата си ръка между краката и. Тя трепна погледна ме и ме попита дали Пит няма да ни види. Аз я успокоих, че във водата не се вижда нищо. Започнах да я масажирам, а тя потърси кура ми с ръката си. Пит гледаше морето и аз крайно надървен реших да действам като отместих прашките и настрани, за да мога да проникна в нея. Тя се сепна , отдръпна се, намести оскъдното си бельо и стана. "Ясно, няма да е сега". Спогледахме се и отидохме да гледаме огромните вълни, които се разбиваха в една подводна пещера близо до нас. Постояхме малко на слънцето, усмихвахме се, говорихме за някакви простотии но се усещаше, че и двамата мислим за това как вечерта да се изчукаме здраво без другите да разберат......

Живей, умри, започни наново и умри пак

В будизма наказанието за грешките, които правят хората е прераждането. Не говоря за дребнавостта с която наричаме грешки някакви действия несъвместими с дадено мнение или наложен обществен стереотип. Не искам и да ги наричам грехове от страх, че имам доста в наличност, а наричайки ги така се обричам на изповед, което не е целта по прицип. Говоря за грешките, които правим наранявайки хората и животните и природата като цяло. Прераждането е изкуплението за греховете (ето не се стърпях), втори шанс който се дава на човек, за да се опита да постъпи правилно. Правилната постъпка също няма как да се дефинира тъй като в една ситуация едно решение или действие би било правилно а в същата при други обстоятелства грешно. Важното е да няма болка, физическа или психическа за която сме пряко отговорни.

И така, умираш след като си живял, после пак живееш, правиш неща, някой път правилни друг път не. Нараняваш живата природа (не мога да приема че камъните са особено чуствителни, но пък знае ли човек) завиждаш, говориш без да мислиш, унижаваш, лицемерничиш (всичко това си има последствия смятам разбирате и те най често се свеждат до причинена физическа или психическа вреда върху някого). Всичко това с ясното съзнание, че си смъртен. Но и с ясното неосъзнаване на последствията.

Една приятелка ми беше казала, че много обича въпроса "ЗАЩО?". Тогава доста се посмяхме ЗАЩОТО тя си е голяма скица и иска всичко да знае ЗАЩО се прави, ЗАЩО се случва, ЗАЩО се казва. Тогава трябваше да я послушам и да я питам в една определена ситуация ЗАЩО и вероятно все още щяхме да сме приятели.

Може би наистина ще досадим ако постоянно питаме, но пък лесно можем да си го задаваме сами и да си отговаряме доколкото ни е по интелектуалните сили. Лично аз тогава не разбрах дълбокия смисъл на детското ЗАЩО? (при разтежа на децата на една определена възраст този въпрос е доста често задаван от тях и това ако не е ръката на бог, и това ако не доказва че всички деца преди да станат закоравели възрастни са най-чистото нещо на света). С напредването на възраста или спираме да се питаме ЗАЩОТО са ни отговаряли ЗАЩОТО така или намираме отговори и се научаваме, че действията ни със сигурност имат последствия.

Колкото е по-дълго това пътешествие между живота и смърта, толкова повече грешки сме направили. Т.е. будистите съвсем целенасочено си вярват, че живеем в чистилището. Аз съм съгласен с тях. И сега идва въпросът, означава ли че ако целенасочено си прекратим живота ще дадем рестарт на съдбата и ще имаме нов шанс. А тогава означава ли, че загубата на вяра, пълното отчаяние, обезверяването са просто неща които ни помагат да започнем отново. Не съм съвсем сигурен.

Щом имаме по право втори (или сто и втори) шанс да поправим нещата то самите ние трябва непрекъснато да прощаваме и да даваме възможност нещата да бъдат повторени но този път правилно. Не ни ли доближава до божественото това. Не знам.

Все пак това е една от теориите, но като цяло изключително прилично логично свързана с другите (говоря за религиите). В християнството минаваш от време на време през чистилището и редуваш Ада и Рая според заслугите си (а в Средновекови ето, че и сега в замисимост от материалното си богатство). В исляма работата е подобна (и да не забравяме девиците там горе, ухх че стимул са си измислили консервативните общества).

В крайна сметка целта е вечната смърт (физическа) или така нареченото сливане с божественото. Звучи супер прагматично и ако се замисли човек практично и доста страшно. Целта на живота е смърт. Не знам. А докато разбера смятам да си допия биричката и да размишлявам върху прошката.

Трамвай 22 - парт уно

Наложи се да подам документацията в една малка и измекярска фирма за продажба на едро на строителни материали, фаянс, гранотгрес и други твърди повърхности с които да си покривате пода, стените пък ако щете и таваните на обитаваните от вас кутийки.

За целта трябваше да стигна до улица, до която видях че се стига с трамвай двайсе и двойка та се потутках насам натам да намеря най-удобната и близка начална спирка за моето пътешествие към заветната българска търговска фирма на мечти за дома.

Взех трамвая от спирката срещу халите, точно до чешмите с топлата минерална вода, която незнайно за мен защо хората бяха решили, че е лековите или нещо подобно (аз от вода не разбирам признавам си).Стоя си на спирката и си се радвам че не съм в офиса в който не ме свърта и минута.Трамито дойде и хоп вече съм вътре с уникалната универсалната и служебна карта за всички линии. Пиип и вече съм редовен. Стоя прав винаги. Не ми се занимава да сядам и после да се правя, че ми пука и да ставам, когато някоя баба или дядо застане до мен и започне да пухти, подсмърча, покашля, мърмори, получи инфаркт, удар или просто се втренчи в мен.

Заслушах се в раговора на две момчета и едно момиче:

- Бате шибаната кука ме спира и ми вика, ти документи имаш ли, че караш кола и колата на кого е (това момичето го казва, момчетата се обръщаха към нея по същия начин и всички си говорех на бате, между другото странно извращение на отношенията) Аз му подавам документите и му казвам, че няма никво право да ме спира и да ме пуска да си тръгвам, че трябва да взема едни приятели. Пусна ме.

Момчетата изобщо не обърнаха внимание на разказа на мацката, къде заради това, че е жена и говори за коли, къде поради факта, че в това време се заформи следващия разговор:

- Бате на тоя шу отрежат ръцете, казвам ти. Дължи на толкова много хора пари, че вече лошо му се пише. То мен ако се случи какво мога да направя? Ами ще си ходя без ръце бате. Ей така. - и показва как ще си ходи без ръце, поклащайки се като патка със скръстени отпред ръце

- Хахахах ми да и пари ще ти даде държавата даже, нали ще си инвалид бате.

- Казвам ти бате, лошо му се пише

В това време трамвая беше спрял на спирка и точно потегляше, когато един човек попита ватмана дали минава през място, през което след секунда стана ясно, че няма намерение да мине, къде поради факта, че се движи по строго фиксирани линии, къде поради факта, че човека беше объркал трамваите. Щом разбраха това момчетата прихнаха да се хилят.

- Нещастник! - каза едното

- А ти защо си със суичър в това време? - попита едното момче момичето (което пък имаше забележителен гърбав нос белег или на счупване или на далечни роднини от Гърция или Израел)

- Ами малко ми е студено, мисля че съм болна малко.

- A ядеш ли много или повръщаш ли?

- Ами гади ми се малко.

- А ядеш ли много?

Мълчание.

- Ядеш ли много ма кучко?! - поядоса момчето поради липсата на отговор и хвана момичето за брадичката и и поразклати малката детска черепна кутия в комплект с горна и долна челюст наречена в комплект "глава".

- Не, не ям - отговори наперено тя но и леко уплашена

- Щото ако ядеш много изчезвам за 9-10 месеца, покривам се. И да го кръстите, Петър Калчев. Пък аз като се върна ще го науча как да изкарва пари. Ще му покажа как се продава и ще стане най-печения дилър бате, хаха

Дойде им спирката и слязоха, На тръгване момчето бъдещ баща каза на 18-ката (момичето):

- Обади ми се да не се налага да те търся

В това време до мен се водеше следният телефонен разговор:

- Здрасти! Абе ти защо ме попита дали работя още там? - някой отреща обясни защо. Аааа аз си помислих, че за друго - някой от среща обясни, че не е за друго. Аха, а ти сега къде си, бачкаш ли - някой отсреща обясни че бачка в казино-ресторант и че ще се радва да се види с този с въпросите. - Да , къде е това - мън мън мън, до Подуяне, мън. - Аха, ама приятеля ти да не вземе да дойде? Да се чуствам ли в безоппастност - мън мън, няма страшно, мън дрън дрън ще му кажа че си просто приятел мън. - Аха , добре , значи аз ще съм приятеля да знаеш. - мън да де, мън няма страшно ела ще се уговорим нещо за довечера хем ,мън - Аха добре идвам.

Любовника постоя постоя, погледна си маратонките, понапери се , потърси нещо в главата си , не го намери, поогледа се и установи, че за да стигне до Подуене трябва да хване трамвая в обратната посока, поколеба се и слезе.

жАж Да!

Чета "Алкохол" и пия докато чета. Интересна е. Много ме пали обаче. Всичко ми дава постоянни мотиви да пия. Не ми допада наоколото и го разкрасявам или пък се самозатъпявам, за да мога да го преодолея. Според Терзийски има фаза на самоосъзнато наливане. Когато знаеш че си зависим и си търсиш дозата, за да можеш изобщо да започнеш да мислиш. Също така има и отвращение от себе си, т.е. знаеш че не трябва да пиеш но продължаваш, въпреки или поради това. Имаше и други доказателства, че си зависим.

Пиеш и не ти дреме ама за никой и за нищо. Идеята е че се чувстваш по-добре. Идеята е че мислиш, че се чувстваш по-добре. Няма идея в това.

Не мога да мисля достатъчно задълбочено и се разсейвам. Нямам никаква мотивация да направя каквото и да било за себе си или за някого.

Снощи съм изпил 200 мл джеймисън направо от бутилката - 10 кинта, не е зле. Разбрах го сутринта защото намерих бутилката на масата оставена по гръб. Така се поставя бутилка когато си сигурен че няма вече нищо в нея, а си сигурен защото си я обърнал вертикално, за да изцедиш последните капки.

Ако се напиеш късно през ноща, сутринта си още пиян някъде до обяд. Мисля и че метаболизма също влияе. Т.е. ако си с бавен те държи по-дълго. Аз съм с бавен. Доволно.

По средата на разговор забравям най-силните си аргументи в подкрепа на позицията си. Явно трябва да спра да представям аргументи или да започна да споря само пиян. Тогава му се отдава на човек да спори. И на мен, значи ли че съм човек?

Първата фаза е отричането. Даже не помня да съм я преминавал. Скачам директно на умишленото самоосъзнато наливане. ЖаЖдА!

Три варианта

- Имаме три варианта. Единият е да продължим както досега. Това неминуемо ще ескалира до нещо много неприятно, защото ти никога няма си изцяло тук с мен. Чуствам го, а и наблюдавайки себе си през тези няколко месеца знам, че няма да издържа. Другият е да спрем.

- Знаеш, че няма да се получи да спрем. Какво е различното? Какво се е променило от преди? Защо не можеш да продължиш?

- Знаеш защо. Не мога. Това е кражба или по-скоро подаяние от твоя страна. Не се задоволявам с огризки. Всичко или нищо.

- Какъв е третият?

- Сега като се замисля са повече от три. Но няколко много си приличат. Например да спрем може да означава някой от нас да умре. Предпочитам да съм аз.

- Недей говори подобни неща.

- Третият го знаеш. Колко време според теб ще ти е нужно?

- Аз никога няма да го оставя.

- Никога ?!

- Никога, може би не, не знам. Имам чувство за дълг към него. Какво ще си каже майка ми.

- Остави, няма смисъл да говорим повече за това. Все още нищо не се е променило така или иначе. Какво да го мислим отсега.

Платиха, станаха и тръгнаха заедно. Вечерта беше от онези пролетните с дъх на приближаващо лято. Вървяха умислени. С всяка крачка се приближаваха към края на споделената си вечер..

Той:"Никога е много време. Нямам толкова. Най-добре ще е да си намеря друга работа, за да се опитам да прекъсна тази безнадеждна връзка. Безнадеждна?! Кой знае, може и да стане след време но не точно сега. Явно има нещо, което много силно ги свързва. Край. От утре задействам процедурата. Трябва да се махна, за да не полудея."

Тя: "Защо не може да приеме положението. В крайна сметка аз бях тази която започна всичко. Не трябваше да го правя. Само ако знаех, че не е от тези на които не им пука. Е в крайна сметка нищо не губя. Готин е но пък трябва да имам своята сигурност, а тя не е с него. Определено не е."

Започнаха някакъв безмислен разговор само, за да прикрият намеренията и мислите, които ги вълнуваха.

А вятърът леко подухваше и казваше: "Всичко приключи."

курви,колелета и каубойци

- Взе ми 70 кинта мамка и! 60 кинта за чукането и 10 за стаята.

- Ами не е ли ОК?

- Луд ли си бе човек, тая селянка...заеби, даже не даваше да я пипам по циците.

- Ами честно нямам опит с проститутки, ама циците са си важни, действат ми успокоително и са си красиви де. А как беше чукането?

- Дърво, на задна 15 минути и после дай кинтите.

- Ами кво очакваш? Все пак е професионалистка пък и кинтите не са много.

- Абе тая селянка ли бе, ама да ти кажа предпочитам така. Плащаш си, чукаш и който от където.

- Ами да то така или иначе си плащаш. А ти не обичаш да дългите връзки явно, стават досадни и изкуствени по едно време или...?

- Човек, за едното ебане няма да си дам свободата. Така е по-добре, пък ако може и без пари още по-добре. Ей с тия двете искам да направим тройка.

- Кои, тия от маймунарника ли?

- Да, навити са ми ама все говорят за обвързване и женене. Ще им предложа аз. Горе в планината. Мисля че ще ги прасна.

- Еййй супер, без усложнения, без въпроси, без задължения и обвързване.

- Ми да, ебаси искам да живея на колела и да правя каквото харесвам.

- Ами деца, или нещо да остане след тебе?

- Все ми е тая. Не виждаш ли че важното е сега, в момента, в яденето, в пиенето, в чукането.

- Да, знам но не ми харесва.

- Ти пък си един и ти. Айде ще черпя една курва!

- Не човек, предполагам че няма да ми стане даже, ама не се засягай де, ако те кефи значи всичко е ОК.

- Така е! Ай да пафнем....

Добре си поговорихме с каубоя. Типичен е и мисли прагматично, като ония ездачи завладяващи непознатите територии само заради тръпката. Живот на колела и копита. Живот заради самия живот.

Допих си джина и станах. Качих се на колелото и тръгнахме. Каубоя караше зад мен тъй като аз карам като луд обикновено. Нямам практиката да карам поркан и бях забравил че рефлексите са важни при високи скорости. Та засилил съм си се и уж мисля от къде и как да мина и се метнах на един тротоар. Байка ми хвръкна във въздуха а аз с предно салто върху една кола. Ударът беше силен но пък и гърбът ми е здрав. Отхвръкнах и се проснах по гръб на тротоара. "Излезе ми въздуха" си мисля, "А дали си счупих нещо?" Анализ на основни системи - движа си ръцете, краката и не ми е изтръпнала главата. Значи всичко е ОК без болката в гърба. "Я да видим сега дали ще стана" Идва каубоя.

- Леле кво направи бе Пепо? Мале как се прасна в колата.Всичко видях аз, ама и ти си за бой, пак се напорка и айдеееее! Ай ставай да не дойде собственика на колата.

- Ъъъъъъ, секунда нещо нямам много въздух човек. Баси дано не съм си скъсал сандалите...ейй здрави са. Охххх май ми има нещо на гърба човек. Аааа понатъртил съм го. Уфффф и колелото му се еба мамата.

- Споко само кормилото. От кога ти казвам да го смениш това кормило, сега вече нямаш оправдания.

- Хахахха да ама и щях да купувам кормило два пъти !

- Ае давай да се махаме.

Качихме се и пак газ към квартирата. Карайки си мисля, че ако умреш от катастрофа със спряла кола ще бъде ебати тъпата смърт, че и никой няма да ти е виновен. А има ли добър начин всъщност за умиране. Ми няма. Достойната смърт като цяло доста е възхвалявана ама това е все едно да кажеш и да се кафиш от факта, че си хванал СПИН от много яка кака. Заеби. Стигнахме.

- Айде утре отивам и го взимам и после на море.

- Аха, ама кога, че аз сега имам много работа и не знам дали ще мога тез дни.

- Ееее нали за това са приятелите, ще те изчакам

- Ти си пич брат, ама не си харчи парите за глупости, отивай и взимай къщата и ще направим типи.

- Оооо да, аз да ти кажа изобщо ми е все тая ква ше е тая къща. За мене по-важен е буса, да е ОК и да мога да живея в него.

Взех риванола и започнах да почиствам охлузванията. "Добре че го взех тоя риванол. Все ще ти потрябва"

- Айде да спим.

- Утре ли ще изнасяме леглата?

- Да, ай утре,че сега съм доста понатъртен, не че утре няма да съм ама сутринта е по-свежо.

- ОК, лека! Ама ако кажеш, отиваме на курви човек, трябва да пробваш.

- Лека брат и да сънуваш хубави и евтини курви родени в София, хахахаха !

ластичка за коса, комари, кино, Tricky, самота

Гореща вечер, а няма с какво да си вържеш косата. Веднъж една приятелка го направи пред мен за секунди и използва обикновен химикал. Косата и е хубава и ухае на зелена ябълка от шампоана. Тя самата е разкошна и объркана. Всички сме объркани и ухаем на самота.

Гореща вечер и комарите са изпохапали целите ти крака. Това изобщо не те притеснява, ти не си тук. А ако си, си за малко, колкото да не те помислят за твърде ненормален. Целите ти ръце са изпохапани и в рани от невротичното разчесване на ухапванията от реалността.

Гореща вечер и независимо американско кино. Стереотип е,че американското кино не става. Комерс е, а всички са затънали в смрадлив лайнян ъндърграунд. Когато излизат от него в реалността си облизват дори пръстите, за да не ги напуска усещането, че са по-различни.

Гореща вечер и цигари. Ръчно свити защото е по-кул и по-евтино разбира се. Почти не можеш да различиш доброто от злото и мразиш еднакво двете. Затова пушиш и знаеш, че всичко ще свърши рано или късно. По-добре рано.

Гореща вечер, а отдавна не е топло. Гориш от вътрешната жега на негодуванието от съдбата си. И който казва,че самотата е студена не знае, че през лятото е изгаряща. Толкова изгаряща., че единственото което искаш да направиш е да вържеш косата си, а нямаш ластичка и няма кой да ти покаже как става с обикновен химикал.

Гореща вечер и насекоми. Пълзят и падат от стените, кацат по екрана, а ти единствено искаш да ги убиваш. Да убиваш гадините хапещи душата ти и не ти даващи покой и прохлада. Ухапванията минават но остават рани.

Гореща вечер и Tricky. Равносметка. Отново ъндърграунд но вече толкова популярен, че са започнали да го забравят. Облизваш мелодията и ти нагарча. Нагарча ти от спомените от миналото лято и напиването до безсъзнание докато слушаш лайняния ъндърграунд.

Гореща вечер, комари, пусната коса, Tricky и самота.

Гробница за чуства

Душата ми е гробница. Толкова много чуства трябваше да убия, за да не ме убият те. Въпреки това те са там. Полуразложени, вече миришещи на цинизъм и бездушие. Костите на някой отдавна мъртви се белеят, оглозгани от миналото време и мизантропията.Вече съм сигурен, че нито една емоция, нито едно било то и много дълбоко чуство не може да живее вечно. Вечни са само изкуството и безразличието. И те описват най-добре двете крайности на живота. Затова, ако го нямаше изкуството всички щяхме да да сме безразлични, неодушевени, задоволени, студенокръвни, фокусирани, пресметливи и коравосърдечни машини.

При всяко убийство на чуство ми е тъжно. Тъжно за пропуснатите моменти, тъжно за несподелената любов, тъжно за всяко парченце душа, което губим с времето. Но винаги има нещо или някой който да регенерира душите ни, и добре че го има. Когато и той си отиде всичко свършва.

шофьор на такси

Вечерта беше нито много студена, нито много топла. Майска вечер след няколкодневни дъждове. Изпихме по няколко ракии затапени с една бира накрая и решихме, че ще си ходим. Оказа се че ще ме оставят с такси до нас тъй като маршрута минаваше от там. Стояхме на спирката на трамвая и чакахме някое такси да се покаже по булеварда. Нямаше и две минути и се появи таксито. Влязохме набързо и тръгнахме. Казахме на шофьора маршрута и той се съгласи с поклащане на глава. Не каза нито дума в началото и си караше спокойно. С всеки изминал метър обаче човека продължаваше да се съгласява с всичко, което се случваше около него и то по същия начин по който ни отговори и на нас - с поклащане на главата. Но всеки път това поклащане беше едно и също и започнах да подозирам, че просто има тик. И наистина това беше неконтролирано движение на врата изместващо главата му по същия начин по който всеки от нас показва, че е съгласен с това, което му казват или му се случва.

Замислих се. В началото ми стана смешно, а после изключително тъжно,а после пък изключително тъпо за това, че ми е било смешно. Дали е в следствие на претърпяна злополука, дали по рождение или просто придобит тик от постоянния натиск на живота да се съгласява с нещата, които му се случват? Мислих, мислих по въпроса, и междувременно пристигнахме до нас. Казах чао, колегата отвърна, а шофьорът отново се съгласи с мен, че вечерта ще е приятна за всички живи същества, отново тикозно поклащайки глава.

Bibliotheque Pascal - малко LSD никога не вреди

Току що го догледах. Почти по средата спрях, за да си поговорим с Борко и Бисерка, тъй като имахме уговорка с нея да мине през нас. Донесе бира и пушихме цигари. Стана интересен разговор. Основно за болници, наранявания, белези, мозъчни операции. Още някакви житейски факти си разменихме, поспорихме какво и как ще се яде. Бисера си тръгна а ние ядохме спагети. И сега след като се преборих и тази вечер да не се напия като мастия с някакъв долнопробен твърд алкохол си догледах филма.

Като се има предвид че режисьора е унгарец (мисля, че е полу ама това трябва да се провери) повечето актьори румънци (има англичани и унгарци също май) или пък, че по-голямата част от филма е снимана в Румъния или нещо такова филма много ми хареса. Може би малко в повече е използвал LSD на младини режисьора но идеите са оригинални. Главната героиня е много хубава (и добра) и най-вероятно и тя е от смесен унгаро-румънски произход (това са догадки и трябва да се потвърди). Играе добре и изобщо, колкото и филми да правим на година (каквато тенденция се наблюдава наскоро в българското кино) пак няма да направим нещо подобно. Явно някой някъде е попрекалил с планирането на бройката български филми, които трябва да бъдат заснети за година. Добре е поставяйки си количествени нормативи малко да се помисли и за качеството. Т.е. нямаме нужда от повече банални сюжети.

И след като хубаво оплюх нашето кино ми се ще все пак да кажа, че имаше попадения тази година. Също с нетърпение очаквам филма "Три" чиито снимки шпионирахме в тъмното с Гальо на шабленските скали.

Днес в Booktrading забелязох, че и нашите писатели са тръгнали да пишат книги по филми. След като гледах Battleship пък ми хрумна, че напоследък много суперпродукции са вдъхновени от сюжети на компютърни игри. От друга страна с комиксите връзката е двупосочна. Правят се филми по комикси но и комикси по филми. Сега си мисля дали да не се заснеме един филм по народна песен, след което всичко това да се романизира и превърне в компютърна игра по която да се направи комикс, който да вдъхнови чалга мюзикъл хаха. Би било страхотно.

А иначе си взех три книги и смятам поне едната ако не и двете да бъдат прочетени утре. Една малка енциклопедия на джаза "За джаза накратко" само за 3,6 лв направо подарък, една на Момчо Николов, който се е превърнал в любим мой български автор ("Hash Oil") и първа част на "Хроники" на Боб Дилън. Хубава неделя се очертава.

Някой на бара

/По полуистински случай/

"Тръгнах по пътеката. Вървях и докато мислих за това умрях. Не знам дали е наистина. Ще проверя ако съм жив." * И докато си го мислеше припадна. Хората около него скочиха. Някой се сети да му провери пулса. Беше много слаб и едва доловим, сърцето му биеше бавно, бавно.

- Жив е !- каза този някой.

- Да извикаме линейка !- каза друг някой.

- Амиииии, той така си прави. И преди му се е случвало. След малко ще се оправи, споко.- каза един отегчен някой.

- Абе как бе , веднага викайте линейка !- се разлюти някой номер едно .

Извикаха линейка. Дойде бързо предвид това че се намираха на по-малко от километър от спешното. Лекарите го погледнаха. Езикоцъкнаха няколко пъти, облизаха устни при вида на толкова алкохол на бара и се заеха да го свестяват. Единият му сложи някаква инжекция, а другия с удивление установи,че кръвното му е 70/40.

- Някой май си е пийнал и препушил с цигарки тая вечееер...ехххх! - каза лекар кръвномерител представяйки си с умиление картинката на седящ на бара човек държащ гордо пълна чаша с качествен алкохол и пушещ цигара червено "Marlboro".

- Аааа то така си му става - каза отегчен някой.

- Ами като му става така кво ни занимавате, че и филма ми прекъснахте - каза лекар нискозаплатен инжекциопоставящ.

- А как бе, вие хора ли сте бе, как няма да дойдете бе! - се възмути някой друг някой.

- Виж кво, аз такива като вас ги знам, пиете по цяла нощ, пушите и си говорите на интелектуални теми. Все едно всичко ви е ясно и всички са ви длъжни. Да ама не. Аз с тая моя заплата даже и едно на бара не мога да си позволя та ми се налага да разреждам спирта в спешното, че да мога да разпусна след като съм свестявал такива припаднали интелектуалци. Ами аз не съм ли човек? - изпадна в кратка изповед нискозаплатеният и покрусен от бутилките на бара лекар.

- Всичко е наред, идва в съзнание.- каза с въздишка на облекчение лекарят с апарата за кръвно налягане, доволен от факта,че няма да му се налага да хвърчи с бясна скорост в линейка към спешното.

- Ехххх че ни уплаши бе момче! - леко се скара на лежащото в полунесвяст тяло недоволния от недопиването си лекар.

В това време тялото се пооформи на жив човек, размърда се и отвори очи:

- Рисковете на живото предаване - каза съживеният от инжекцията и чистия въздух току що oживял труп, понадигна се , поотърси се, седна на бара и си поръча:

- Едно кафенце с коняче за кръвното!

* Колабсът при човек често е в следствие недостиг на кислород. В случая се касае за системна злоупотреба с алкохол и тютюневи изделия. Загубата на съзнание е защитен механизъм на мозъка, за да не бъде увреден. Често са възможни несвързани мисли или говор точно преди припадъка.

много е трудно

Няма да бъде лесно. Няма да бъде ясно. Няма да бъде това, което е било. Няма да сме същите. Няма да сме заедно винаги но няма и да сме сами. Няма да се смеем пак, но няма да плачем. Няма да се виждаме така както преди но ще сме близо и ще го знаем. Няма да бягаме но няма и да се приближаваме. Няма да се чуваме но ще се чустваме. Няма да пеем но няма и да ридаем. Ще помним всичко но и ще се забравяме. Ще си представяме другия на друго място, а себе си тук. Ще си бъдем близки отдалечавайки се. Ще си разменяме мисли така по въздуха и като пухчетата носещи желания ще ги пускаме с надеждата те да бъдат уловени от другия. Ще слушаме песни и ще мислим как ги слушаме заедно. Ще четем и ще гледаме на нещата по един и същ начин и ще знаем, че това е така. С вътрешна убеденост ще казваме,че е за добро и няма да си вярваме сами. Ще намерим утеха но ще продължаваме да мислим, че тя е временна. Ще пътуваме, ще спираме и ще поглеждаме назад без да се видим един друг по пътя. Ще се сещаме за хубавите моменти и ще казваме, че това наистина си е струвало макар и пред някой друг, а не един на друг. Ще се любим но не заедно. Ще си пишем макар и с пръсти по изпотено стъкло и без надежда че то ще бъде прочетено когато това е било нужно. Ще си представяме какво си мислим и ще се усмихваме. Ще се сънуваме и ще се събуждаме до някой друг или сами. Когато нещо, което наистина си е струвало да стане реалност но не се е случило винаги си мислим какво би било. Какво би било ако наистина всичко, което е пречело го е нямало и Нещото наистина се материализира, необезпокоявано и блестящо. Когато има пречки, винаги това което искаме да стане изглежда изключително красиво, идеално, замъглено но прекрасно. Замъглено защото не е реално и може би прекрасно точно поради същата причина. Много е трудно. Много е красиво. Много е далечно.

За да разбереш трябва да слушаш и да не будиш продавача на вафли

Всеки е изправен пред определен избор в живота си в един или друг момент и от този негов избор могат да зависят следващите десет или двадесет години или целият му живот. Малко или много в зависимост от натрупания опит, образование, отношения в семейството, интелектуално развитие или наличието или липсата на прости човешки качества надделява едно или друго решение в съзнанието на човека. То може да бъде продиктувано и от моментен импулс, може да бъде внимателно обмислено, а може просто само да изплува и да се предложи на тепсия пред теб (което не означава че ще бъде най-удачното но за анализа на възможностите по-късно).

И така важните думи в момента са възможност, избор и решение като обикновено следват в този ред. Разбира се са възможни решения пред които сме изправени поради липсата на избор (съответно възможности от които можеш да избираш) само че това аз не го приемам. Винаги имаш избор, винаги. И ако смяташ че си притиснат от обстоятелствата то просто не си помислил достатъчно за други възможности. Има и решения отлагани във времето поради липсата на точна възможност, която съвпада с личните ти възгледи за начина по който искаш да протече живота ти.Тук пък е важен този период от време, който хем не трябва да е кратък, за да имаш време да анализираш и не трябва да е прекалено дълъг, за да не започнат да изчезват възможностите от които можеш да избираш. Внимателният анализ на възможностите води до конкретен избор, а решението да се направи изборът е свързано с анализ на това до какво може да доведе решението ти.

За да разбереш какви са възможностите трябва да имаш ясни цели. Нарочно не ги споменах като най-важни тъй като те често се сменят в зависимост от това колко надалеч във времето са поставени. Страхът да си поставяш цели пък няма да доведе до нищо, ето защо го изключвам и обявявам за деструктивен елемент в системата, който води до спирането и, или т.нар. живот по течението, прехвърляне на отговорността на някой друг, оправдаване с едно или друго обстоятелство или простичък живот под моста с бутилка алкохол. Като цяло всеки човек се стреми към щастие. Някой се стремят да постигнат щастие за някой друг (ако това ги прави напълно щастливи в което изключително силно се съмнявам то пак нещата са "ОК" ама с много силно изразени кавички). Краткосрочните цели обикновенно са съвсем видими и лесно достижими. Дългосрочните такива наричани често "собствен смисъл на живота" също са ясни (е ако ставате сутрин в добро настроение а вечер ви иде да се гръмнете не е толкова лесно но пък не е невъзможно). И след толкова дърдорене мисля, че в един момент спираме да се слушаме. Поставяме границите помежду си и действаме като силни индивиди независими един от друг и силно убедени в правотата си.

А продавача на вафли спеше в будката и сънуваше своя живот изпълнен с приключения, страстна любов и себеотдаване. Не будете продавача на вафли и не му казвайте, че за вас той е просто живата машина, която ще ви достави моментната наслада от изконсумираното количество шоколад. Не го опорочавайте с лицемерието си и фалшиви любезности. Оставете го да сънува.

Мечтая

Надявам са да си прекараш добре четейки надолу :)

Не можах да се сдържа и взех лаптопа на Жоро. Но всичко написано по-долу е писано на ръка де, държа да изтъкна.

Орбитал ми действат особено с главно Б. Живота като цяло е осоБено_еБан. И тъй като в момента пиша с молив защото лаптопа ми реши да ме изостави в труден момент реших да не се предавам. Не знам дали утре ще си разчета, за да мога да си представя всичко което смятам да напиша. Всъщност не ми се наложи да чакам до утре и ако го видите в блога значи съм успял.

От няколко седмици слушам само орбитал на плейъра. Голямм кеф. И това няма никакво значение за повествованието нататък.

А то е: скучна и доста егоцентрична представена история свързана с нещата, които са ми в главата.

Не знам далим всеки от вас има представа или идея в главата си за идеалния свят. Ако има, изберете отговор а) .

а) Имам мечти!

И аз имам. Всеки трябва да има мечти! То тя самата дума звучи страхотно, камо ли да нямаш мечти. Нямам обяснение за плиткоумната статия в Уикипедия относно мечтата, но пък тя си е различна за всеки (мечтата) и предполагам няма как да е по-подробна или поне с някаква по-висока художествена стойност (статията). Но си заслужава да опита човек да намери корена на думата. Аз специално не успях. Да опита да има и да сбъдва мечти (то и това малко ми куца). А колко е яко да видиш човек сбъднал своя мечта! И ако мечтата ти е да виждаш хората как сбъдват мечтите си

Аз иначе също си имам свои. Ама всичките до една НЕВЪЗМОЖНИ (тука го надрасках с молива с големи ГЛАВНИ букви). И изобщо писането на ръка не е лесна работа (особено с моя почерк)/Тука трябваше да има снимка на тефтера/. И то са невъзможни но не винаги тези мечти.

(същ.) блян, сън, химера, фантазия, въображение, утопия, измама, копнеж, въжделение, идеал, стремление, желание
(същ.) въздушни кули
(същ.) замисленост, замечтаност, унесеност, блянове, мечти, мечтание
(същ.) халюцинация, илюзия

Интересното е че мечтата се свързва с халюцинацията и въздушни кули и замисленост - замечтаност :) {замечтано}.

Даже в древността предвид трудоемкостта на писането на ръка са си взимали писари. И това отваря темата за мързела , която ми е толкова любима. Ама толкова съм вникнал в нея, че чак ме мързи да напиша колко. Щото това стана страхотно, щото аз докато пиша ги рисувам буквите (с молива). Така да се каже мога да превключвам между два почерка (надявам се това да не е много шизофренично за всички предубедени и запознати...а сега стана и параноично). А мечтите са хубаво нещо. Толкова хубаво (пак взех да заемам цял ред от тефтера с три думи), че искаме да ни се сбъднат. А ти за какво мечтаеш?

Аз мечтая за това да имам мечти и за това да мога да се изумявам. Всяко изумление е доиказателство, че си жив и за това Сартр би казал, че е точно така. То е доказателство, че мога да бъда учуден, изумен, разчустван и/или омаян (bewitching) от нещо или от някой. Колкото по-често, толкова по-добре. Искам да се чуствам щастлив. Не че не съм де! Може би едно ниво нагоре. И като цяло не трябва да забравяме мечтите си. Всъщност, другото е да се посветиш в сбъдването на мечтите на другите.<--край на писаното на ръка-->

Алкохол

Ето тук каквото и да напиша, ще е вече написано. Тъй като нямам такава публикация все още и аз да се отчета. С две думи обичам го копелето. Даже в момента го употребявам по-скоро от нужда от колкото с кеф. Има някаква симбиоза между нас. Аз му давам форма, смисъл, посвещение - той ми дава...ъъъ утеха е тъпо, изход може би, че даже и вдъхновение, а може би спокойствие, че даже и в малки дози спомага за точния израз, за съсредоточаването в такава форма в каквато може да се откъснеш от нещата около теб и да мислиш само за гадните такива.

Определено е депресивен наркотик. Отпуска те и ако си в дупката на собственото си самосъжаление започваш да копаеш доста по усърдно. Ако пък си на кеф крайния резултат пак ще е плачевен - драйфня и изкъртени зъби...като правило де. Аз съм леко изключение, защото нито повръщам, нито ставам агресивен, поне не към околните...е почти никога. Най-лошото което съм си причинявал под въздействието му е да разбия някой прозорец с юмрук, или да припадна разбивайки си брадичката в ръба на прага на вратата на собствената си къща (разбирай апартамент, ама къща ми е по-уютно да го напиша). Това беше като бях млад. Сега просто заспивам където и когато ме хване.

За спането на странни места също имам доста богат опит. Като цяло нищо екзотично. Столове, маси и помежду тях, ама пък на често. Веднъж спах на пейка в парка срещу Съдебната палата в Русе. Последствията пък от това преживяване бяха малко извън здравата логика и стабилната психика. Освен че си изгубих всички документи и пари влязох си в квартирата по доста екзотичен начин, разбивайки входната врата на кооперацията, след което разбивайки по изключително мъчителен за мен и съседите начин входната врата на квартирата (съдейки по реакцията на хазяина на сутринта и разказите на съседите ) съм се добрал до ложето си, където ме намери и леко притеснения ми хазяин.

Определено не може да се каже че решава проблеми. За задълбочаването им пък нямам конкретни доказателства тъй като не съм си правил ехография на черен дроб от доста отдавна, а пък за поведенческите промени бих казал, че не са от голяма важност, поне за мен, а на другите и без това не им дреме толкова.

За видовете и качеството пък съм идеалния клиент на всяка кръчма. Като цяло може и да се оплача от определени вкусови характеристики но пък си допивам всичко налято. Относно качеството имам едно най-важно изискване - ако е високоалкохолна напитка да е наистина такава (а не някоя слаба ракия), а ако е бира или вино държа да не е толкова вкисната, че да ми става лошо от всяка глътка.

Най-лошата черта на алкохола, която забелязах и на рождения си ден, е че в момента в който свърши алкохола, всички си тръгват. Ами то и аз бих си тръгнал като свърши алкохола. И свършвайки алкохола (чист джин, питие което открих със свършването на ) точно сега мисля да отскоча за още.

Лалугер - астероиди, Мики и любовта

Днес ходихме на постановката на Николай Урумов "Лалугер". Дали защото цялата постановка беше изиграна от Урумов на нашия си местен диалект, дали защото и аз си спомних кучето на село и баба Мита, дали заради познатото мъчително висене в болницата докато твой близък умира в нея, което спомена той (постановката е моноспектакъл и Гошо през цялото време на връщане спореше,че то това не било възможно да си направи сам всичко Урумов) ми стана едновременно изключително забавно и красиво тъжно. Края е малко пресилен но пък има ли граници тъгата по изгубената близост между хората? Идеята е толкова тънко прокарана по монолозите, че в един момент се чудиш дали наистина има това предвид или се прави на пълен селяк (а това повтаряне на едно и също по няколко пъти е супер вярно и автентично за хората от региона от който е и Урумов). С това не искам да обидя никого а напротив и аз така се чуствам. Какво демонстрираме с бягството си от земята, какво си мислим че ще постигнем с апартамент в София и кола на изплащане. Фъъъъъъъъъъък ми идва само на ума. Принудата да се отдалечиш от кола на който ти е забита (пак трябва да го гледам не запомних думата) юздата да кажем означава да се разделиш с всичко близко и познато. Означава да се промениш като човек и да живееш в едно друго, по-макдоналдско общество. Селата и земите опустяват, а шибаните фастфудове са пълни. И така почвам да в псувам и веднага спирам

ПП - Вярно е че няма астероиди и Мики, а то и любов много много няма в този пост но това е, за да гледате постановката :) И моля не четете критиката на сайта на армията, толкова е снобарска,ч е чак да ти се придрайфа.

Оценка на нещастието, или как да определим по-нещастния човек.

Как да разберем колко е нещастен даден човек? Ами сравнявайки го с друг. Ама винаги има презумпцията, че единия бил по-малко нещастен от другия.Или пък е въпрос на наддаване ??? ОК наддаваме с нещастие. За по-лесно единия нещастник ще е Пешо другия Янчо. Ако ги събереш и имаш фантазия може и да се получи Пиянчо.

П: Отгледала ме е баба ми. Родителите ми никога не са имали време за мен. Тя се хвърли от терасата след смърта на дядо ми.
Я: А мен ме е отгледала леля ми. Нямам родители или поне нямам спомен да съм имал. И да съм имал все едно съм нямал

П: Като малък толкова често бях сам, че постоянно четях.
Я: И аз бях сам и даже и нямах какво да чета или пък не исках. Не помня.

П: Баща ми почина в ръцете ми докато се опитвах да го съживя. Бяха го заразили с хепатит в болницата. Нищо не можах да направя
Я: Моя е умрял някъде. Майка ми и тя.

П: Всичките ми приятелки ме зарязваха защото нямам пари.
Я: Моите приятелки бяха с мен, защото нямах възможност да имам нещо повече от съжалението им.

П: Баща ми беше изоставен от всичките си приятели, когато се оказа че няма пари. Оказа се че всички са го използвали. Винаги ми е казвал че по-важно нещо от приятелите няма.
Я: Моя не го помня. Леля ми ми повтаряше, че трябва да си намеря жена с която да споделя нещастието си и да си живеем нещастно до края на дните си. Приятелите са преходни, днес ги има утре ги няма. Нещастната жена винаги е до теб.

П: Всичко което имам съм го постигнал с учене и наблюдаване на хората. Никога не ми е било лесно да не гледам напред и да не мисля какво да правя утрешния ден. Винаги съм любопитствал за всичко.
Я: Всичко което имам съм го постигнал от съжалението на хората. Винаги са ме учили че някой ще ми помогне. Обичам да ме съжаляват. Не съм любопитен. Води до проблеми.

П: Имам сестра която има три деца и живеят със съпруга си като художници. Припечелват по малко и се обичат много. Много ги обичам но не мога да им помогна по начина по който искам.
Я: Нямам нито брат нито сестра. Чуждо мие да мисля за някой друг освен за себе си и понякога за нещастната си жена.

П: Имам сърдечна недостатъчност, спастичен бронхит и известна зависимост от някой наркотици.
Я: Имам си жена и проблеми, какво да не е по-малко?

Мога да продължа до безкрай. Как можем да сравним нещастието. Кой на тази база заслужава повече обич, кой е повече заслужил да я получи? Как така решаваме че това дете е по-нещастно от друго, за да му помогнем давайки му храна или грижи. Кое куче в кучкарника е водило по-кофти живот за да го приютим?

Трудна работа а ?

Ulver

Вчера покрай всичко, което се случва в Интернет и особено извън него си свалих пълната дискография на Ulver. Преди бях слушал няколко парчета в youtube но не предполагах колко са продуктивни и че са заедно от 1995 година.

От първото парче ахнах. От второто зяпнах, а от третото ми се дорева. Няма такава музика, няма такъв експеримент със звука (при това успешен) и също така няма толкова богата хармония от звуци, която да съм чувал досега.

Ulver са норвежци, имат 20 албума, експериментират с електронни семпли, акустична музика, електрически китари и вокали. Цялостното усещане е изключително красиво и може да те изкара от сивотата и омразата, която май оказва се е доста заразна щом и аз съм я лепнал. След като цяла нощ и цял ден след това ги слушах мога да кажа, че са гениални и че терапията е успешна поне за мен.

Повече за Ulver тук: http://en.wikipedia.org/wiki/Ulver

*Всъщност първият им албум е от 93 така че предполагам че тогава са се събрали

За да те обичат трябва да си нещастник

Шантава работа. Днес разбрах че трябва да съм без семейство на което мога да разчитам, живота ми да е бил пълен с говна (с каквито е пълен целия свят бай дъ уей) и да съм "почти" пълен боклук, за да ме обичат.

Досега все си мислех, че жените търсят сигурността на уравновесените мъже с ясна представа за бъдещето и поне някаква интелигентност (изключвам много интелигентните че те са си социопати по подразбиране).

Явно наистина нещо мнооооооого не ми е наред. Фък!!!

самоубийството

Винаги съм си задавал въпроса (а предполагам и вие) , защо хората се самоубиват и какво точно се случва в главата им, за да сложат край на живота си. Какъв е процеса според мен ще опиша по-долу.

Първото нещо е причината. Тя може да бъде от абсолютно всякакъв характер. Безнадеждна любов, проблеми с половинката, липсата на средства, проблеми в работата и някой други като например, че любимият им отбор е паднал или, че искат да протестират пред обществото за даден проблем. Разбира се тук не може да не споменем и фаталните заболявания за които самоубийството е по-лесният и безболезнен начин за съкращаване на мъките. Има и множество други причини разбира се, които могат да доведат до подобно решение. Това решение в повечето случаи не се взима за ден и е следствие пълното обезверяване на човека водещо до решителността, която го обзема.

Братята скандинавци определено имат голям опит в това тъй като решението да сложиш край на живота си е състояние до което може да те доведе най-простата липса на слънчева светлина. Явно на север е по лесно да изпаднеш в него предвид статистиката. Другата причина под сурдинка според мен е скуката, която ги тормози с този скучен живот.

Второто нещо, след като човек е взел решение да се самоубие е начина, по който да го стори. Ей тук точно се губи най-много време. Дали да е с прерязване на вените на ръцете (задължително надлъжно и във вана или под горещ душ), дали с огнестрелно оръжие или с успокоителни. Разбира се винаги има възможност да се обесите но пък трябва висока греда за целта. За мен най-чистото са си хапчетата с алкохол но в България не може да се намерят лесно бензодиазепини без необходимата рецепта. Много удобен и чист начин е скачането от високо. НО! Ако предпочетете това е по-добре да е наистина високо. Никой не иска да е цял живот инвалид и да тормози близките си с това. Самозапалването пък е запазена марка на протестиращите, сравнително сигурно е но пък е доста болезнено, а както се знае никой тръгнал да се самоубива не иска да изпитва болка тъй като той бяга от нея (била тя психическа или физическа).

Като цяло в зависимост от тежестта на състоянието решилия да сложи край на живота си губи повече или по-малко време в това да реши как точно иска да умре. Това не е лесно, тъй като се гледат доста практически аспекти. Да не изцапаш много, да не се обезобразиш много, да е ефективно и фаталния край да е сигурен, т.е. да не попаднеш в психиатрична клиника с диагноза суисидален.

Следва избора на време. Ден, нощ , рожденния ден на много хора е любимо време за слагане на край на жизнения им път. Разбира се тук можем да включим и дати свързани с хора които по някакъв начин са свързани със състоянието на решилия да сложи край на живота си. Много хора го решават в деня в който се е случило събитието подтикнало ги към самото самоубийство. Чудили ли сте се защо в джоба на скочил от мост са намирали билети за самолет за Хаваите? Ами не се чудете, просто решението е взето за твърде кратко време, за да може самоубиеца да се погрижи за всички подробности, да се избръсне, изкъпи и да си облече новите дрехи и да е с празни джобове.

Идва момента на самия акт. Обикновено човек е изключително спокоен според филмите в момента, в който иска да сложи край на живота си. Аз не мисля, че е така. Най-малкото мотивацията ти за подобен акт е в главата ти, а причината за нейното наличие определено не е малка предвид последствията.

И така. Не е лошо да се слуша бавна музика стимулираща човека да стори подобно нещо, например Ulver. Също така чаша хубав алкохол и цигара, за феновете на тези неща.

Човек опира дулото до главата си, надява примката на бесилото, изпива хапчетата с водка, вади бръснача, качва се на парапета, излива бензина върху себе си иииии следва момента в който вътрешния конфликта между живота и смърта в него бива разрешен......само за информация винаги може да се откажете от пиенето и наркотиците, да си намерите любим/а в живота и да изчакате смърта сама да си дойде.

Веселба в кокошарника

Има една история за един кокошарник, в който петела бил гей. Кокошките като цяло били много толерантни и даже до някъде се кефели на куража на гребестия да се показва като мъж от време на време. Но като всеки гей петел той основно на себе си искал да докаже, че е мъж и може да командва цял кокошарник прии това авторитарно и с твърда ръка. Така те били убедени,че кокошарника се движи в правилната посока, разчитайки основно на полувинчатите му мъжки изпълнения и не се притеснявали много за крайния резултат - да го наречем производството на яйца. Не може да се отрече и друго на кокошарника. Яйцата всъщност в целия кокошарник не били снасяни от кокошките (основно поради липсата на някой качества на петела), а били внос от друг кокошарник. Така всички кокошки гледали петела в очите докато кукурига и знаели, че няма да им се налага да си разширяват много задниците (разбирай снасят), за да бъдат нахранени.

Кой е вносителя, кой петела и дали петела дълго ще се задържи в кокошарника е една друга бира.

Предполагам банално вече - НЕ НА АСТА!!!

Ами сигурно е банално но и аз да си дам мнението и покажа начина за протест. Не ги харесвам аз тези работи с ограничаването на свободата ми до информация и писах на нашите избраници :

slavi.binev@europarl.europa.eu
filizhakaeva.hyusmenova@europarl.europa.eu
stanimir.ilchev@europarl.europa.eu
ilianamalinova.iotova@europarl.europa.eu
iliana.ivanova@europarl.europa.eu
ivailo.kalfin@europarl.europa.eu
metin.kazak@europarl.europa.eu
evgeni.kirilov@europarl.europa.eu
andrey.kovatchev@europarl.europa.eu
mariya.nedelcheva@europarl.europa.eu
Nadezhda.Neynsky@europarl.europa.eu
vladkotodorov.panayotov@europarl.europa.eu
antonyia.parvanova@europarl.europa.eu
dimitar.stoyanov@europarl.europa.eu
emilstefanov.stoyanov@europarl.europa.eu
vladimir.urutchev@europarl.europa.eu
kristian.vigenin@europarl.europa.eu

Текста в общи линии изразява недоволството ми от подобни действия зад гърба на цял народ (не че се интересуваме изобщо какви решения взимат нашите евродепутати, и не че някой ни казва де). Текста с някой промени е взет от публикуваното на няколко места отворено писмо до депутатите ни:

Уважаеми депутати,

Като Ваш избирател изразявам неодобрението си спрямо подписаното от
България споразумение ACTA. Това подписване беше извършено непрозрачно и не
взема предвид интересите на гражданите на Република България, а самото
споразумение съдържа текстове, които застрашават мои изконни граждански,
социални, икономически и други права. Нямам причини да го подкрепя!

Държа, като представители на България и волята на българския народ в
Европейския парламент , да гласувате "ПРОТИВ". "ПРОТИВ" са много граждани
на стари и развити демократични държави и "ПРОТИВ" трябва да бъде всеки
отговорен човек защитаващ своите права като гражданин на демократична
страна. Разчитаме на Вашата отговорност!

Надявам се това писмо да помогне получените гласовете "ПРОТИВ" да са повече
от тези "ЗА", и гласът Ви да се съобрази с волята на избирателите.

С уважение: Преслав Пенев

Гражданин на ЕС и избирател в Република България


За тема на писмото помислих че е подходящо да е : АЗ НЕ ИСКАМ АСТА ! А ВИЕ?

недокоснати мисли

Тази сутрин през замъгленото ми от алкохол съзнание се сетих нещо много умно и го забравих на момента. По-добре. Нямам нужда вече от факти, сравнения, метафори и оптимистични изблици на философска основа. Всъщност съм забелязал, че когато не може човек да намери решение в дадена ситуация или се примирява и търси утеха в религия/философия/работа/пороци или чака нещата да следват собствения си ритъм без нуждата от намеса до постигане на някаква равновесна ситуация или докато се разболее и умре или полудее преди това. Тъй като за толкова години не се научих да чакам, винаги съм търсил начин да въздействам , по правилното е да действам , просто заради самото действие (и всичко идва от задоволяването на егото "че си направил нещо"). Сега си давам сметка, че голяма част от тъпотиите които се случват на хората са в следствие собствените им постъпки, и аз като част от тази порода си скачам сам върху себе си и си викам "страхливец". Най-големият ми страх винаги е бил да няма какво да направя. Просто да НЯМА. Е то винаги има, но ще е за сметка на някой друг, а не трябва. Някой неща просто не бива да се правят, за да може всички да са щастливи, а ти самия не.

Нямам идея как да постъпя, какво да направя и какво би могло да се случи ако просто си остана на принципа Дао и не се намесвам. Хората наричат това "пускане по течението", което не е хубаво според общото разбиране, защото сме "правещи" същества и защото "нещо винаги можело да се направи".

Чакането като такова е най-трудното и най-хубавото едновременно ако го възприемеш като път, по който трябва да минеш, за да стигнеш там където искаш да отидеш.

Не знам колко и до кога.
Не мога да стоя така.
А ако стигна и не ми хареса.
А ако умра преди това?

пак

Нещо много взех да пиша в тия хроники, ама те са за това. Като има събития те да бъдат хроникирани. Събития има. Особено щом се касае до геополитическата обстановка в световен мащаб. Знам че е амбициозна задача, да не кажа грандоманска да се напише подобно нещо, но смятам че склонноста ми към обобщения ще ми помогне да го събера в по-малко от няколко десетки страници доклад, който спокойно може да отиде в кофата за боклук на мозъка на всеки човек. Всъщност кофата за боклук, както казва Крокодила си е казано на чист "български" език, bullshit filter-а на всеки един човек. Какво има там и как работи си е нещо лично за всеки. Какво няма и какво трябва да има е задача на всеки, който знае че го има :) Всъщност основната идея е, че на ден ни занимават с неща, които изобщо, ама "ИЗОБЩО" не ни интересуват. За да не обидим обаче отсрещният субект, който ни занимава с неговите щуротии, то си включваме филтъра и не се натоварваме толкова с глупостите с които иска да ни натовари. Важно е споменаването на субект и натоварване. От там нататък не е много ясно какво ще се случи. Най-вероятното развитие на обстоятелствата е субекта да засече,че имате булшит филтър. Това обижда повечето хора, спира всякакви раговори и прекъсва отношения поняккога. Ако сте с прекъснати отношения, натиснете едно! (1) А то се оказва че не си на телефона. Фък...забравих си мисълта. Интересното е обаче, че може да си ровиш понякога в кофата. Намират се много странни неща. Понякога просто от нищото се сещам, че имам събрани цели три точки, за да получа така мечтаната керамична тавичка (нарочно го умалих) на Пикадили. Или че примерно света щял да свърши нейде покрай таз година. Много важно.

8 години

8 години. Мир на прахта ти.

Зле ли е ?

И точно си помислих, че не може да стане по-зле и то взе че стана.Винаги сме викали : "Когат сме най-зле ей така да сме", ама то ако четеш само "най-зле, ей така да сме" и ти става ясно че от най-зле няма накъде. Ама има. Ей сега :))))

Бетонирам отношения

Получих странен подарък, но много на място. Подаръкът е във вид на обява. Olex направи такива за колегата и за мен. Ръм получи обява във вид на "Комплексно обслужване на жени" имаше и включена услуга "безплатно бръснене на гръб". Харесва ми иронията в обявата която е направил за мен. Моята е нещо средно между обява за "семейни консултации" и "разрешаване на кризи в отношенията". И всичко това на "мой гръб" като крайното следствие от това е "бетониране на отношенията" между двата субекта. Ирония баце, ирония.

Рожден ден

Днес се родих преди 34 години. Не помня как, не помня къде и не знам дали съм искал ама ей на. Случило се. Мисля че това е страшно много време. Какви неща се случват за толкова време само. А с мен почти нищо не се е случило. Побелях малко. Поумнях малко и пак всеки път когато нещо мога да объркам го обърквам. Станах повече егоист, повече непукист и сравнително добре ми се отдава иронията и сарказмът. Все ненужни неща.

Като малък когато ми се налагаше да свиря на пиано все си мислех, че на тази възраст трябва да съм стигнал все накъде, "да стане нещо от мен" както си говореха тогава възрастните. Ама ей на. Имало и още след това.

Винаги съм искал да живея в по-романтични времена. Но пък знае ли човек. Може още след малко това да се промени. Затова се наливам с оптимизъм и продължавам нататък. А по пътя е ясно, че ще има много кофтинки но няма да ги мисля.

Шисти, икономически интереси и свинщината на едно управление

Първите пробиви за шистов газ са факт. Беше ясно, че е неизбежно. Отношението на властта беше крайно пренебрежително, за да си помисли човек, че няма да се случи. Пренебрежително и още как. Помня на една от срещите как ББ каза, че му били досаждали вече протестите на загрижените за природата на България хора. Помня също и сравнението, което направи със свинята в кочината визирайки недоволството на протестиращите срещу разработването на находища за шистов газ.

Какво си мислихме, че ще се промени с подписки и протести, при положение, че договорът с Шеврон е сключен още по време на управлението на смешника с разваления български?

И така, пробивите ще са поне 200, терените на пробивите се охраняват не от кого да е, а военни части. Решението е взето, планът изпипан, а ние нека си скандираме и нека оплакваме собственото си безсилие.

Икономическият интерес е ясен. Едно управление никога няма да се откаже от парите, които му се вливат от компания решила да съсипе и българската природа. Едно управление има нужда от тези пари, за да прикрие собственото си безсилие да се справи с безработицата и сивият сектор. Едно управление може да бъде само доволно от екологичните последици защото ще може да поиска още пари за тяхната "ликвидация".

Едно управление...едно полицейско управление.