Тази сутрин през замъгленото ми от алкохол съзнание се сетих нещо много умно и го забравих на момента. По-добре. Нямам нужда вече от факти, сравнения, метафори и оптимистични изблици на философска основа. Всъщност съм забелязал, че когато не може човек да намери решение в дадена ситуация или се примирява и търси утеха в религия/философия/работа/пороци или чака нещата да следват собствения си ритъм без нуждата от намеса до постигане на някаква равновесна ситуация или докато се разболее и умре или полудее преди това. Тъй като за толкова години не се научих да чакам, винаги съм търсил начин да въздействам , по правилното е да действам , просто заради самото действие (и всичко идва от задоволяването на егото "че си направил нещо"). Сега си давам сметка, че голяма част от тъпотиите които се случват на хората са в следствие собствените им постъпки, и аз като част от тази порода си скачам сам върху себе си и си викам "страхливец". Най-големият ми страх винаги е бил да няма какво да направя. Просто да НЯМА. Е то винаги има, но ще е за сметка на някой друг, а не трябва. Някой неща просто не бива да се правят, за да може всички да са щастливи, а ти самия не.
Нямам идея как да постъпя, какво да направя и какво би могло да се случи ако просто си остана на принципа Дао и не се намесвам. Хората наричат това "пускане по течението", което не е хубаво според общото разбиране, защото сме "правещи" същества и защото "нещо винаги можело да се направи".
Чакането като такова е най-трудното и най-хубавото едновременно ако го възприемеш като път, по който трябва да минеш, за да стигнеш там където искаш да отидеш.
Не знам колко и до кога.
Не мога да стоя така.
А ако стигна и не ми хареса.
А ако умра преди това?
Няма коментари:
Публикуване на коментар