В будизма наказанието за грешките, които правят хората е прераждането. Не говоря за дребнавостта с която наричаме грешки някакви действия несъвместими с дадено мнение или наложен обществен стереотип. Не искам и да ги наричам грехове от страх, че имам доста в наличност, а наричайки ги така се обричам на изповед, което не е целта по прицип. Говоря за грешките, които правим наранявайки хората и животните и природата като цяло. Прераждането е изкуплението за греховете (ето не се стърпях), втори шанс който се дава на човек, за да се опита да постъпи правилно. Правилната постъпка също няма как да се дефинира тъй като в една ситуация едно решение или действие би било правилно а в същата при други обстоятелства грешно. Важното е да няма болка, физическа или психическа за която сме пряко отговорни.
И така, умираш след като си живял, после пак живееш, правиш неща, някой път правилни друг път не. Нараняваш живата природа (не мога да приема че камъните са особено чуствителни, но пък знае ли човек) завиждаш, говориш без да мислиш, унижаваш, лицемерничиш (всичко това си има последствия смятам разбирате и те най често се свеждат до причинена физическа или психическа вреда върху някого). Всичко това с ясното съзнание, че си смъртен. Но и с ясното неосъзнаване на последствията.
Една приятелка ми беше казала, че много обича въпроса "ЗАЩО?". Тогава доста се посмяхме ЗАЩОТО тя си е голяма скица и иска всичко да знае ЗАЩО се прави, ЗАЩО се случва, ЗАЩО се казва. Тогава трябваше да я послушам и да я питам в една определена ситуация ЗАЩО и вероятно все още щяхме да сме приятели.
Може би наистина ще досадим ако постоянно питаме, но пък лесно можем да си го задаваме сами и да си отговаряме доколкото ни е по интелектуалните сили. Лично аз тогава не разбрах дълбокия смисъл на детското ЗАЩО? (при разтежа на децата на една определена възраст този въпрос е доста често задаван от тях и това ако не е ръката на бог, и това ако не доказва че всички деца преди да станат закоравели възрастни са най-чистото нещо на света). С напредването на възраста или спираме да се питаме ЗАЩОТО са ни отговаряли ЗАЩОТО така или намираме отговори и се научаваме, че действията ни със сигурност имат последствия.
Колкото е по-дълго това пътешествие между живота и смърта, толкова повече грешки сме направили. Т.е. будистите съвсем целенасочено си вярват, че живеем в чистилището. Аз съм съгласен с тях. И сега идва въпросът, означава ли че ако целенасочено си прекратим живота ще дадем рестарт на съдбата и ще имаме нов шанс. А тогава означава ли, че загубата на вяра, пълното отчаяние, обезверяването са просто неща които ни помагат да започнем отново. Не съм съвсем сигурен.
Щом имаме по право втори (или сто и втори) шанс да поправим нещата то самите ние трябва непрекъснато да прощаваме и да даваме възможност нещата да бъдат повторени но този път правилно. Не ни ли доближава до божественото това. Не знам.
Все пак това е една от теориите, но като цяло изключително прилично логично свързана с другите (говоря за религиите). В християнството минаваш от време на време през чистилището и редуваш Ада и Рая според заслугите си (а в Средновекови ето, че и сега в замисимост от материалното си богатство). В исляма работата е подобна (и да не забравяме девиците там горе, ухх че стимул са си измислили консервативните общества).
В крайна сметка целта е вечната смърт (физическа) или така нареченото сливане с божественото. Звучи супер прагматично и ако се замисли човек практично и доста страшно. Целта на живота е смърт. Не знам. А докато разбера смятам да си допия биричката и да размишлявам върху прошката.
