just a note to myself

Трябва да спра да се подигравам на хората. Спряха да се усещат. /това щеше да си остане само/ Ама тъй и тъй съм отворил нов пост я да видим какво ме/ни/ви/ги/я/го вълнува тези дни. Вчера присъствах на най-странните признания и изблици на откровеност случвали се в близките месеци. Случвало ли ви се е да се чуствате неудобно и да не желаете дори да ви обяват за човек на който може да се вярва и за най-добър приятел и за човек на който може да се сподели всичко (основно мнение за други хора щото от мене няма да излезе, баси тъпото)? Така това беше първото. После видях лизбийка да обръща резбата (разбирай да започва да харесва мъже в момент на алкохолно преодоляване на наложеното си социално статукво, разбирай педераслък ). И изведнъж всичко ми светна. Явно мене ме няма. Наистина не съществувам, а живея в някви мрачни късчета на мозъците на хората. Понякога живея и в светлите им умове но бързат да го отрекът и обръщат всичко пак към черното, към страховете си към комплексите си , към неосъзнатата си необходимост да си говорят с теб все едно те няма и няма от какво да се притесняват тъй като нищо не може да се разбере от това което са ти казали. Официално бях обявен за Сатана и за черна дупка за щастие. После пък наблюдавайки жалката сцена с караницата и скандала между екип работохолици, снимачи на сериали и нашите хора с проектобара осъзнах, че верно сме рядко тъпи същества хората, може би не тъпи но пък емоционални, което си е същото защото няма грамче разум в емоцията. Обявиха ме и за антисоциален и човек който не може да изпита тръпка или радост от общуването си с другите човеци. А една мацка почти в прав текст ми заяви, че нищо не разбирам от жени заради моралистиките ми схващания. И след като си дадох сметка,ч е изобщо не ми дреме нито за човека със щастието нито за човека с приятелството се зьапитах : Е как така? Еми много просто. Не всички хора са ми приятни и не мога да го крия. Но пък и не го изричам напразно. Изреченото е нещо с крайно малка сила в него. По гадното е да доведеш нещата до сценария в който хората сами разбират какво мислиш за тях без да си казал и дума потвърждаща го. Да им дадеш посоката на собственото им падение и те да я последват. Да им покажеш да ги увериш, че имат избор и те да се усерат. И сега епилогът. Нямам нищо против щастието. Нямам нищо против първичните емоционални збаежки. Просто, когато е за сметка на някого друг и това не бъде осъзнато ми се придрайфва...честно