Днес ходихме на постановката на Николай Урумов "Лалугер". Дали защото цялата постановка беше изиграна от Урумов на нашия си местен диалект, дали защото и аз си спомних кучето на село и баба Мита, дали заради познатото мъчително висене в болницата докато твой близък умира в нея, което спомена той (постановката е моноспектакъл и Гошо през цялото време на връщане спореше,че то това не било възможно да си направи сам всичко Урумов) ми стана едновременно изключително забавно и красиво тъжно. Края е малко пресилен но пък има ли граници тъгата по изгубената близост между хората? Идеята е толкова тънко прокарана по монолозите, че в един момент се чудиш дали наистина има това предвид или се прави на пълен селяк (а това повтаряне на едно и също по няколко пъти е супер вярно и автентично за хората от региона от който е и Урумов). С това не искам да обидя никого а напротив и аз така се чуствам. Какво демонстрираме с бягството си от земята, какво си мислим че ще постигнем с апартамент в София и кола на изплащане. Фъъъъъъъъъъък ми идва само на ума. Принудата да се отдалечиш от кола на който ти е забита (пак трябва да го гледам не запомних думата) юздата да кажем означава да се разделиш с всичко близко и познато. Означава да се промениш като човек и да живееш в едно друго, по-макдоналдско общество. Селата и земите опустяват, а шибаните фастфудове са пълни. И така почвам да в псувам и веднага спирам
ПП - Вярно е че няма астероиди и Мики, а то и любов много много няма в този пост но това е, за да гледате постановката :) И моля не четете критиката на сайта на армията, толкова е снобарска,ч е чак да ти се придрайфа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар