лПишейки тук уж се опитвам да забравя действителността уж пиша за нея. Оксиморон ли е парадокс лие , няма значение. Да се откъсваш от настоящето помага но възможно ли е да стигнеш до крайната граничната линия след която няма връщане назад. Оставаш си там на белия лист, живееш там и нищо от действителността не те вълнува а само нейното пречупване през собствената призма. Казваш си "Еййй как само го написах, описах, пречупих, преиначих или преувеличих". Кефиш се на факта, а то настоящето хииииич не му дреме за тебе Пиши, пиши, живей в миналото, гледай в бъдещето...все тая, аз ще си бъда тук и сега и факта че ти не ме виждаш такова каквото съм си е лично твой проблем - казва действителността, врътка се и заминава надалеч, отива в миналото. Става забравена и омърсена от думите описващи я такава каквато я пречупваме през сонствения си мироглед, призма, криво огледало или лупа....във всички случаи променена.
Как хем да бъдем себе си , хем да сме тук и сега...?
Решението май е едно, да се опитваме да я направим по-добра, в синхрон с нас и в синхрон с всичко което си струва да обичаме, защитаваме.....да сме тук и сега с нея.
Няма коментари:
Публикуване на коментар