Оруел

Днес покрай цялото затишие в работния процес (и поради удобната липса на шефчета :) реших да си почета като бял човек през работно време малко неща, които винаги съм отлагал или пък за които не бях чувал. И понеже Крокодила се грижи за нашето добро умствено развитие публикувайки в блога си неща, които наистина си заслужава да се прочетат се спрях на "За застреляш слон" и на "Фермата".

Чудни са и двете. Изключително метафорични и носещи наслада за критичния ум (ако имате такъв, в противен случай не препоръчвам, ще се объркате, ще ви доскучае)

"Да застреляш слон" - кратко есе за колониалните абсурди. Всъщност в изключително кратка форма Оруел успява да опише отношението на местното население в Бирма към английското присъствие там (хммм колко много общо с положението и в Ирак и в Афганистан и сещайте се още къде и от кого). Също така описва и своето отношение към бирманците (Оруел е трето поколение колониалист, разбирай роден в Индия, управлявал полицейски участък и т.н. ). Страхотно описание на вътрешните ни противоречия, когато се очаква да постъпим по даден начин а ние сме против и въпреки това го правим, за да удовлетворим желанието на тълпата (разбирай общество, племе, държава и други такива лайна).

"Фермата" - ако трябва да разкажа всичко ще ми се наложи напълно да игнорирам съквартиранта, който пък му се е приискало да готви тази вечер. Всъщност звучеше по телефона, че иска аз да готвя ама и това ми писна и ще му се наложи за негово съжаление сам да се справи с тежката задача. Та за "Фермата". УАУ това първото което си помислих след като я прочетох. Всъщност напоследък имам склонността да започна дадено четиво да стигна до първото смислено нещо за което става дума там (разбирай да си извадя някакви изводи по някое време, там до където съм стигнал) и след това да прочета края. Отдавам го на склонността си към бързо извличане на важното в дадения текст, като щом посхвана идеята чета края и си донагласям нещата по средата. Ама нейсе. С Оруел това не става. Най-просто идеята на "Фермата ".....................

Оруел

Днес покрай цялото затишие в работния процес (и поради удобната липса на шефчета :) реших да си почета като бял човек през работно време малко неща, които винаги съм отлагал или пък за които не бях чувал. И понеже Крокодила се грижи за нашето добро умствено развитие публикувайки в блога си неща, които наистина си заслужава да се прочетат се спрях на "За застреляш слон" и на "Фермата".

Чудни са и двете. Изключително метафорични и носещи наслада за критичния ум (ако имате такъв, в противен случай не препоръчвам, ще се объркате, ще ви доскучае)

"Да застреляш слон" - кратко есе за колониалните абсурди. Всъщност в изключително кратка форма Оруел успява да опише отношението на местното население в Бирма към английското присъствие там (хммм колко много общо с положението и в Ирак и в Афганистан и сещайте се още къде и от кого). Също така описва и своето отношение към бирманците (Оруел е трето поколение колониалист, разбирай роден в Индия, управлявал полицейски участък и т.н. ). Страхотно описание на вътрешните ни противоречия, когато се очаква да постъпим по даден начин а ние сме против и въпреки това го правим, за да удовлетворим желанието на тълпата (разбирай общество, племе, държава и други такива лайна).

"Фермата" - ако трябва да разкажа всичко ще ми се наложи напълно да игнорирам съквартиранта, който пък му се е приискало да готви тази вечер. Всъщност звучеше по телефона, че иска аз да готвя ама и това ми писна и ще му се наложи за негово съжаление сам да се справи с тежката задача. Та за "Фермата". УАУ това първото което си помислих след като я прочетох. Всъщност напоследък имам склонността да започна дадено четиво да стигна до първото смислено нещо за което става дума там (разбирай да си извадя някакви изводи по някое време, там до където съм стигнал) и след това да прочета края. Отдавам го на склонността си към бързо извличане на важното в дадения текст, като щом посхвана идеята чета края и си донагласям нещата по средата. Ама нейсе. С Оруел това не става. Най-просто идеята на "Фермата " - описание на революцията в Русия свалила монархията там и последвалите събития (разбирай тормоз) че чак до съвремието ни (разбирай тормоз) и всичко това разказано като революция на животните живеещи в една англиска ферма срещу стопанинът им.

Дано все някой се засили и прочете поне едното от двете гениални писания на Оруел та вземе и се позамисли за нещата, които са ни се случвали и ни се случват и сега (някъде прочетох, че в момента Оруел е твърде повече уважаван отколкото четен и нормално, то ако повече хора го четяха , ндали щяхме да сме на това дередже). Както казва Оруел и преди и сега свинщина.

Продължение на темата за музиката - или защо сме хора и имаме дарбата да ценим определен звуци повече от други

Напоследък съм на вълна индийска музика и самобитни индиански напеви.

Зарибих се по тази музика след един невероятен излет (поход, екскурзия, едно приключение или просто разходка) със стари (с Ники се знаем от повече от 12 години и е от хората с които си мълчим с кеф :) а с Пацо ни свързват едни други морски приключения и битнически изпълнения :)- не мога да не се усмихн а като се сетя и за двамата ) и не толкова стари (но пък изключително интересни) приятели - Ани и Елена .

Как открих тези ритми, които толкова ме вълнуват през тези януаро-февруарски дни?

След като тези девойки (ъъъ малки момичета, поне за мен са такива :) ме зарибиха по тази музика потърсих какво ще ми предложи Интернет за ключови думи "indian music". Разбира се чичко Гугъл, както винаги беше безкомпромисен относно семантиката на думите и блъвна освен това, което търся (а именно един тон индийска музика) и "Музиката на северно-американските индианци".

МУЗИКА/музика/МУЗИКА/музика (това е тук заради различното въздействие на думите написани с малкии и големи букви)

Индийската класическа музика. Цитра, табла, глас (едни други инструменти дето не им разбирам имената като например шрути бокс :)- хармония, спокойствие и в същото време неистовото желание за живот и любов. Философия изплетена от дребни ежедневни мъдрости и примери за добро и зло. Шарения и кич дотолкова добре вплетени в мъдростта на природата, че изглеждат като неразривна част от нея. Жизнерадост и любов , мъка и тъга. Множество божества всяко свързано с даден момент от живота ни или страна от характера ни. Свързано с болести и радости, удоволствие и болка - до толкова разнообразни и цветни, че трябват хиляди години и милиарди животи, за да стигнеш до същината (т.е. е напълно невъзможно да стигнеш до нея).

И по пътищата на сложната и изтънчена мелодия на класическите индийски ритми стигам до първобитното звучене на музиката на северно-американските индианци. А тя (музиката им) е толкова човешка. Само глас, някакче ва перкусия и парчета метал, кости или камъни които се поклащат, подрусват в някакъв особен ритъм, който разказва за трудният им живот и хармонията с духа на растенията, животните или просто казано Природата. Това е най-разтърсващото, най-елементарното и същевременно сложно и невъзможно да го повториш (както казва Ники) нещо.

Странно е да пишеш за музика. Това е като да говорш за кино или да екранизираш книга.

Надявам се само и единствено да съм разпалил интереса на някого да чуе тези ритми и да ги послуша така както аз ги слушах...смирено.

[повечето неща за които говорих са уловени в пиратския залив]