Много ми харесаха следните първи стихове от стихотворението на Камелия Кондова "На Христо Фотев".
Ето ги и тях:
На Христо Фотев
Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
.............
Цялото ТУК
четвъртък, 28 април 2011 г.
вторник, 12 април 2011 г.
50 г. от първият полет на човек в космоса
И много набързо, честито на всички съпричастни към идеята!
Това е едно много хубаво филмче сглобено специално по повода от някакви добри хора.
Това е едно много хубаво филмче сглобено специално по повода от някакви добри хора.
вторник, 29 март 2011 г.
Пак музика, осъден на смърт, признание, прошка и любов
Гледах отново "Dead man walking". След това през целия ден ми беше криво. В съчетание с дъжда, тези 16 часа преминаха изключително тягостно. Вече е два на следващия ден, а аз не съм сигурен и споря все още със себе си дали филма е гениален или музиката към него е прекрасна.
С две думи филма е за едно ужасно престъпление, отричането на вината, за духовната сила на една монахиня да приема и обича дори и най-извратеният престъпник, за закъснялото разкаяние, за прошката...спирам, интересен и смислен филм, страхотни актьори- Сюзън Сарандън, Шон Пен.
Музиката. Еди Ведър заедно с Рахат Фатех Али Кхан допринасят за духовната атмосфера във филма със своето невероятно изпълнение. За съжаление не можах да намеря целият саундтрак (филма е от 1995 г.) но пък и това парче стига, за да се усети какво е искал да каже Тим Робинс. Филмът е по едноименната книга на Хелън Прежан (Sister Helen Prejean). Тя заедно със свои съмишленици активно се бори срещу смъртното наказание, което все още е факт в някой щати на Америка.
Хммм...и точно пишейки тези редове се замислям, дали не съм се променил поне малко и аз. Дали осъзнаването на вината, умението да признаваме грешките пред себе си и пред другите, както и умението да получаваме и да даваме прошка не са нещата които ни липсват в отношенията помежду ни?
С две думи филма е за едно ужасно престъпление, отричането на вината, за духовната сила на една монахиня да приема и обича дори и най-извратеният престъпник, за закъснялото разкаяние, за прошката...спирам, интересен и смислен филм, страхотни актьори- Сюзън Сарандън, Шон Пен.
Музиката. Еди Ведър заедно с Рахат Фатех Али Кхан допринасят за духовната атмосфера във филма със своето невероятно изпълнение. За съжаление не можах да намеря целият саундтрак (филма е от 1995 г.) но пък и това парче стига, за да се усети какво е искал да каже Тим Робинс. Филмът е по едноименната книга на Хелън Прежан (Sister Helen Prejean). Тя заедно със свои съмишленици активно се бори срещу смъртното наказание, което все още е факт в някой щати на Америка.
Хммм...и точно пишейки тези редове се замислям, дали не съм се променил поне малко и аз. Дали осъзнаването на вината, умението да признаваме грешките пред себе си и пред другите, както и умението да получаваме и да даваме прошка не са нещата които ни липсват в отношенията помежду ни?
понеделник, 21 февруари 2011 г.
Преди, сега и след това...все тая
Всеки път когато говорим за времето го определяме с различни понятия спрямо момента в който се поставяме. Понякога говорим за неща които са се случили в миналото (т.е. момента в който говорим е след момента на случката), а понякога говорим за неща, които ще се случат или смятаме , че биха могли да се случат или в най-добрия случай сме уверени, че ще се случат (нека кажем че в единият случай по един начин искаме нещо да се случи (мечтаем), а в случая когато просто казваме че ще се случат можем да определим нещата които ще се случат като неизбежно стечение на обстоятелствата или накратко съдба). Когато говорим или се изразяваме с понятия за времето неизменно делим времето на преди, сега, след.
Има много теории за времето. Някой го смятат за линейна функция с начало и посока (по вектор с дължина клоняща към безкрайност), а други са по-широко скроени и казват че преди, сега и след съществуват заедно (т.е. използват сложни математически модели описващи различни измерения ). За нормалният човек е сравнително трудно да разбере и повярва в това (второто) и сравнително лесно да приеме че времето си има начало и посока (т.е. се движи от миналото през настоящето и в посока към бъдещето) и в даден момент престава да съществува за тях (при тяхната смърт).
Нека приемем сега, че се намираме в един точно определен момент, момент определен във времето с точни координати (ще разгледаме модела на линейно развитие на времето, поради неговата простота и сравнително приемливо съществуване) с точност до възможно най-малката стойност на единицата с която решим да го измерим (т.е. сме се поставили в точка от пространството която се движи към бъдещето със скорост нула, ако е отрицателна тази скорост се връщаме в миналото, а ако е положителна се движим към бъдещето). Тогава по този начин би трябвало да можем да надникнем и в миналото и в бъдещето (т.е. ако за нас времето е спряло ние ще можем да се движим независимо от неговия ход, напред , назад подминавайки всичко което някога се е случило или ще се случи като "пътен знак" както обичат да казват хората за нещо което подминаваме когато няма значение за нас).
И така. Ние сме спрели и единствено размера на скороста която решим да развием ще определи дали
се връщаме назад или продължаваме напред.
След толкова много опити да върна миналото, просто спрях. Спрях и имах цялото време на света. Спрях и имах най-хубавата гледка от всички гледки. Спрях и затаих дъх. Преглътнах, но вкусът в устата ми продължи да бъде на нещо минало. Преглътнах отново и миналото си беше отишло. С него и всичко хубаво и лошо, което се беше случило. Прочистих дробовете си и се изхрачих. Изхрачих всичко минало, което се беше загнездило в тях. Вдишах от безкрайността...и забравих всичко.
Има много теории за времето. Някой го смятат за линейна функция с начало и посока (по вектор с дължина клоняща към безкрайност), а други са по-широко скроени и казват че преди, сега и след съществуват заедно (т.е. използват сложни математически модели описващи различни измерения ). За нормалният човек е сравнително трудно да разбере и повярва в това (второто) и сравнително лесно да приеме че времето си има начало и посока (т.е. се движи от миналото през настоящето и в посока към бъдещето) и в даден момент престава да съществува за тях (при тяхната смърт).
Нека приемем сега, че се намираме в един точно определен момент, момент определен във времето с точни координати (ще разгледаме модела на линейно развитие на времето, поради неговата простота и сравнително приемливо съществуване) с точност до възможно най-малката стойност на единицата с която решим да го измерим (т.е. сме се поставили в точка от пространството която се движи към бъдещето със скорост нула, ако е отрицателна тази скорост се връщаме в миналото, а ако е положителна се движим към бъдещето). Тогава по този начин би трябвало да можем да надникнем и в миналото и в бъдещето (т.е. ако за нас времето е спряло ние ще можем да се движим независимо от неговия ход, напред , назад подминавайки всичко което някога се е случило или ще се случи като "пътен знак" както обичат да казват хората за нещо което подминаваме когато няма значение за нас).
И така. Ние сме спрели и единствено размера на скороста която решим да развием ще определи дали
се връщаме назад или продължаваме напред.
След толкова много опити да върна миналото, просто спрях. Спрях и имах цялото време на света. Спрях и имах най-хубавата гледка от всички гледки. Спрях и затаих дъх. Преглътнах, но вкусът в устата ми продължи да бъде на нещо минало. Преглътнах отново и миналото си беше отишло. С него и всичко хубаво и лошо, което се беше случило. Прочистих дробовете си и се изхрачих. Изхрачих всичко минало, което се беше загнездило в тях. Вдишах от безкрайността...и забравих всичко.
понеделник, 7 февруари 2011 г.
Продължение на темата за музиката - или защо сме хора и имаме дарбата да ценим определен звуци повече от други
Напоследък съм на вълна индийска музика и самобитни индиански напеви.
Зарибих се по тази музика след един невероятен излет (поход, екскурзия, едно приключение или просто разходка) със стари (с Ники се знаем от повече от 12 години и е от хората с които си мълчим с кеф :) а с Пацо ни свързват едни други морски приключения и битнически изпълнения :)- не мога да не се усмихн а като се сетя и за двамата ) и не толкова стари (но пък изключително интересни) приятели - Ани и Елена .
Как открих тези ритми, които толкова ме вълнуват през тези януаро-февруарски дни?
След като тези девойки (ъъъ малки момичета, поне за мен са такива :) ме зарибиха по тази музика потърсих какво ще ми предложи Интернет за ключови думи "indian music". Разбира се чичко Гугъл, както винаги беше безкомпромисен относно семантиката на думите и блъвна освен това, което търся (а именно един тон индийска музика) и "Музиката на северно-американските индианци".
МУЗИКА/музика/МУЗИКА/музика (това е тук заради различното въздействие на думите написани с малкии и големи букви)
Индийската класическа музика. Цитра, табла, глас (едни други инструменти дето не им разбирам имената като например шрути бокс :)- хармония, спокойствие и в същото време неистовото желание за живот и любов. Философия изплетена от дребни ежедневни мъдрости и примери за добро и зло. Шарения и кич дотолкова добре вплетени в мъдростта на природата, че изглеждат като неразривна част от нея. Жизнерадост и любов , мъка и тъга. Множество божества всяко свързано с даден момент от живота ни или страна от характера ни. Свързано с болести и радости, удоволствие и болка - до толкова разнообразни и цветни, че трябват хиляди години и милиарди животи, за да стигнеш до същината (т.е. е напълно невъзможно да стигнеш до нея).
И по пътищата на сложната и изтънчена мелодия на класическите индийски ритми стигам до първобитното звучене на музиката на северно-американските индианци. А тя (музиката им) е толкова човешка. Само глас, някакче ва перкусия и парчета метал, кости или камъни които се поклащат, подрусват в някакъв особен ритъм, който разказва за трудният им живот и хармонията с духа на растенията, животните или просто казано Природата. Това е най-разтърсващото, най-елементарното и същевременно сложно и невъзможно да го повториш (както казва Ники) нещо.
Странно е да пишеш за музика. Това е като да говорш за кино или да екранизираш книга.
Надявам се само и единствено да съм разпалил интереса на някого да чуе тези ритми и да ги послуша така както аз ги слушах...смирено.
[повечето неща за които говорих са уловени в пиратския залив]
Зарибих се по тази музика след един невероятен излет (поход, екскурзия, едно приключение или просто разходка) със стари (с Ники се знаем от повече от 12 години и е от хората с които си мълчим с кеф :) а с Пацо ни свързват едни други морски приключения и битнически изпълнения :)- не мога да не се усмихн а като се сетя и за двамата ) и не толкова стари (но пък изключително интересни) приятели - Ани и Елена .
Как открих тези ритми, които толкова ме вълнуват през тези януаро-февруарски дни?
След като тези девойки (ъъъ малки момичета, поне за мен са такива :) ме зарибиха по тази музика потърсих какво ще ми предложи Интернет за ключови думи "indian music". Разбира се чичко Гугъл, както винаги беше безкомпромисен относно семантиката на думите и блъвна освен това, което търся (а именно един тон индийска музика) и "Музиката на северно-американските индианци".
МУЗИКА/музика/МУЗИКА/музика (това е тук заради различното въздействие на думите написани с малкии и големи букви)
Индийската класическа музика. Цитра, табла, глас (едни други инструменти дето не им разбирам имената като например шрути бокс :)- хармония, спокойствие и в същото време неистовото желание за живот и любов. Философия изплетена от дребни ежедневни мъдрости и примери за добро и зло. Шарения и кич дотолкова добре вплетени в мъдростта на природата, че изглеждат като неразривна част от нея. Жизнерадост и любов , мъка и тъга. Множество божества всяко свързано с даден момент от живота ни или страна от характера ни. Свързано с болести и радости, удоволствие и болка - до толкова разнообразни и цветни, че трябват хиляди години и милиарди животи, за да стигнеш до същината (т.е. е напълно невъзможно да стигнеш до нея).
И по пътищата на сложната и изтънчена мелодия на класическите индийски ритми стигам до първобитното звучене на музиката на северно-американските индианци. А тя (музиката им) е толкова човешка. Само глас, някакче ва перкусия и парчета метал, кости или камъни които се поклащат, подрусват в някакъв особен ритъм, който разказва за трудният им живот и хармонията с духа на растенията, животните или просто казано Природата. Това е най-разтърсващото, най-елементарното и същевременно сложно и невъзможно да го повториш (както казва Ники) нещо.
Странно е да пишеш за музика. Това е като да говорш за кино или да екранизираш книга.
Надявам се само и единствено да съм разпалил интереса на някого да чуе тези ритми и да ги послуша така както аз ги слушах...смирено.
[повечето неща за които говорих са уловени в пиратския залив]
Нищо няма да бъде каквото е било, никой няма да бъде какъвто е бил
Противно на мнението, че вълкът кожата си мени но нрава не аз казвам, че постоянно всичко се променя, най-много хората за добро или зло - но се променят. Вътрешно, външно но се променят (както колите след автомивка :) Просто сме твърде тесногръди и улисани в настоящето и в "тук и сега", за да го видим. Живей за мига...my ass. Консуматорското общество също се променя (това го вмъкнах защото нещо гениално се беше измъкнало и подаде грозната си свръхестествена муцуна от незнайните дебри на дълготрайната ми памет, но обещавам щом се сетя какво беше ще го напиша в нарочен пост). Всъщност живеем в интересни времена (няма да Ви занимава с теориите за технологичната и антропологичната акселерация, според които настъпват микроеволюции на все по кратки периоди от време, но казах че не това е основното в този пост). Времената са интересни защото имаме толкова много свобода , а не знаем какво да я правим най-малкото и правим грешка след грешка, опитваме се да направим всичко по свой образ и подобие но дали е нужно и дали изобщо цялото това усложняване и преобразяване на социлната ни структура води до нещо различно от ново поробване или води до осъзнаване и..... Сега ще говорим за нещо друго. Ще говорим за буйната младост, за съзряване, за грешки, за спокойното осъзнаване и както мислех преди - настъпващото след това очуждаване от хората бъркайки го с помъдряването. Всичко това (което се случва) трябва да се случи, но това не ни пречи да не сме съгласни с него. Както казва неведнъж Васко Колев някъде из своя блог (между впрочем няма търсачка така ще ви се наложи да изчетете повече за да го намерите но пък обящавам, няма да ви е скучно:)липсва ни критичното мислене. Всъщност не знам дали още утре нещата няма да са се променили но нека не навлизаме в толкова дълбоко в анализа на динамиката, който ако се замислим е безкраен (защото няма как да анализираш нещо което постоянно се променя и може да бъде коренно различно още докато го анализираме), а навлезем в анализа на статиката на статиката а именно нещата които въпреки всичко си остават такива каквито са си били и преди 100 000 години а защо не и повече.
Преди много много години имало хора. Хора обикновенни за себе си но променящи всичко и всеки който е имал досег с тях. Хората били номади и постоянно обикаляли. Посещавали земи в които спокойно и от хилядолетия живеели други хора. Тези пътуващите, им се налагало да свикват с промените мигновенно и това ги направило изключително съобразителни и изобретателни. Пътувайки на своите коне (това бил най-бързия транспорт за времето за което говоря, тъй като биволите пък били много бавни а други животни не се връзвали на акъла на хората да ги използват за своите си цели) те не се задържали много на едно място. Имали инстинктите на хищници защото често им се налагало да ловуват, нали били номади и нямали време нито да изгледат реколта нито да пасат стада и имали познания за навигация и метеорология тъй като често е трябвало да изберат правилната посока при това без да се натресат на някоя буря или пустинна област. И така те обикаляли но при всяка следваща обиколка ставали все по-малко. Въпреки номадската кръв, някой от тях впечатлени от местата които посещавали, решавали да останат. И създаването на държави им станало хоби. Стигнали до широка, пълноводна река и хоп групичка от тях решила да остане. Река, вода, риба - все богатства от които можели да се възползват. Стигнали до висока планина с пълноводни потоци, хладни гори и богата на дивеч и хоп, друга част решила да остане. Стигнали до бреговете на непознато море и друга част решила да остане. И така този номадски народ се пръснал из целият континент. Създал държавност и ред и подчинил на своята воля коренното население. Кои били тези хора? Как създали облика на съвременната цивилизация в Европа? Според някой изторически данни те са били прабългари. Много източници отричат това посочвайки някой по него време някой доста варварски племена. И все пак. Всичко се променя и нищо няма да бъде същото. Това е предполагам девиз който са заслужавали да имат.
А какво имаме днес? Жалки , злобни, завистливи човечета. В по-голямата си част срамуващи се от род и произход и възхваляващи чуждото, припознавайки се ту в едни (ей тук вече сме в геополитическите интереси на двете най-големи сили в света) ту в други народи като наши духовни и икономически бащи. Но какво допринесе за тази промяна ? Трудностите през които преминахме или многобройните смесвания с преминаващи през нашите земи народи. Не. Самите ние. Защото забравихме за номадския живот и за трудностите които той носи. Какво сме преживяли в сравнение с народи просъществували след упостошителни граждански войни и братоубийства. Винаги се оплакваме и искаме съжаление. Винаги търсим вината вън от себе си и никога в нас. Не четем, защото в модерния свят не е модерно да се чете. Не се интересуваме какво се случва в съседа когато бие жена си. Модерно се напиваме и надрусваме и се клатим в такт с жалкия си живот и обвиняваме пак другите.
Нищо няма да бъде каквото е било , никой няма да бъде същия. Дано! И дано запомним този срамен период на псевдоосъзната демокрация, социалност и мнима грижа за другите, за да не го повторим.
А дотогава? Дотогава трябва да прочетем мноооооого книжки, да се вгледаме в себе си и да ни хване срам от това което виждаме и започнем със самокритиката.
Преди много много години имало хора. Хора обикновенни за себе си но променящи всичко и всеки който е имал досег с тях. Хората били номади и постоянно обикаляли. Посещавали земи в които спокойно и от хилядолетия живеели други хора. Тези пътуващите, им се налагало да свикват с промените мигновенно и това ги направило изключително съобразителни и изобретателни. Пътувайки на своите коне (това бил най-бързия транспорт за времето за което говоря, тъй като биволите пък били много бавни а други животни не се връзвали на акъла на хората да ги използват за своите си цели) те не се задържали много на едно място. Имали инстинктите на хищници защото често им се налагало да ловуват, нали били номади и нямали време нито да изгледат реколта нито да пасат стада и имали познания за навигация и метеорология тъй като често е трябвало да изберат правилната посока при това без да се натресат на някоя буря или пустинна област. И така те обикаляли но при всяка следваща обиколка ставали все по-малко. Въпреки номадската кръв, някой от тях впечатлени от местата които посещавали, решавали да останат. И създаването на държави им станало хоби. Стигнали до широка, пълноводна река и хоп групичка от тях решила да остане. Река, вода, риба - все богатства от които можели да се възползват. Стигнали до висока планина с пълноводни потоци, хладни гори и богата на дивеч и хоп, друга част решила да остане. Стигнали до бреговете на непознато море и друга част решила да остане. И така този номадски народ се пръснал из целият континент. Създал държавност и ред и подчинил на своята воля коренното население. Кои били тези хора? Как създали облика на съвременната цивилизация в Европа? Според някой изторически данни те са били прабългари. Много източници отричат това посочвайки някой по него време някой доста варварски племена. И все пак. Всичко се променя и нищо няма да бъде същото. Това е предполагам девиз който са заслужавали да имат.
А какво имаме днес? Жалки , злобни, завистливи човечета. В по-голямата си част срамуващи се от род и произход и възхваляващи чуждото, припознавайки се ту в едни (ей тук вече сме в геополитическите интереси на двете най-големи сили в света) ту в други народи като наши духовни и икономически бащи. Но какво допринесе за тази промяна ? Трудностите през които преминахме или многобройните смесвания с преминаващи през нашите земи народи. Не. Самите ние. Защото забравихме за номадския живот и за трудностите които той носи. Какво сме преживяли в сравнение с народи просъществували след упостошителни граждански войни и братоубийства. Винаги се оплакваме и искаме съжаление. Винаги търсим вината вън от себе си и никога в нас. Не четем, защото в модерния свят не е модерно да се чете. Не се интересуваме какво се случва в съседа когато бие жена си. Модерно се напиваме и надрусваме и се клатим в такт с жалкия си живот и обвиняваме пак другите.
Нищо няма да бъде каквото е било , никой няма да бъде същия. Дано! И дано запомним този срамен период на псевдоосъзната демокрация, социалност и мнима грижа за другите, за да не го повторим.
А дотогава? Дотогава трябва да прочетем мноооооого книжки, да се вгледаме в себе си и да ни хване срам от това което виждаме и започнем със самокритиката.
петък, 31 декември 2010 г.
ЧНГ - с толкова много идеи и незавършени и завършени начинания от старата...
След Амстердам, след толкова неща, които се случиха и се случват постоянно и след някой равносметки за старата година, смятам че няма за какво да съжалявам за 2010. Нищо няма да е същото и никой няма да бъде същия след още една година. А миналото си остава там, къде сами искаме да го оставим. Не съм вярвал, че с една бутилка уиски и крещене на "Сбогом моя любов" на Васил Найденов нещата могат от раз да си дойдат по местата, а именно, който от където е и в търсене на следващата нещастна връзка.
Възгледите ми за живота и света се променят постоянно. Не знам това защитна реакция срещу евентуални грешки ли е или просто развитие.
Та за новата година:
1. Да посетя Лондон и евентуално Бостън. Искам да се видя със Симо в Бостън, а за Лондон ми е идея от много време, не че там няма с кого да се видя но съм чувал за една хубава китна уличка и искам да я намеря, пък после и да пием по едно с братовчед ми.
2. Да си намеря хубав личен проект за развитие, искам да видя нещо най-накрая разработено и довършено. Имам идеи свързани с постоянната ни нужда да сравняваме и да искаме всичко да е по-добро както и с някой основни потребности на човек от власт, комуникация, пари и тез три неща :)
3. Да се опитам да направя живота на семейството си и приятелите си по-добър. Бележка: Включително развитието на идеята с продажбите на сестра ми.
4. Да напиша нещо свястно и да го публикувам, някъде...където и да е без да се съобразявам с никой, с догмите на бранша и най-много със себе си . Просто да е написано за 72 часа и да става за четене без да го хвърлиш на 10-та страница в кофата.
5. Да се науча да рисувам.
6. Да спечеля от нещо, което ще ми позволи горните пет неща да се случат, а долните (колкото са та) да имам смелостта да си ги помисля.
6. А да видим сега кой е несериозен :)
Възгледите ми за живота и света се променят постоянно. Не знам това защитна реакция срещу евентуални грешки ли е или просто развитие.
Та за новата година:
1. Да посетя Лондон и евентуално Бостън. Искам да се видя със Симо в Бостън, а за Лондон ми е идея от много време, не че там няма с кого да се видя но съм чувал за една хубава китна уличка и искам да я намеря, пък после и да пием по едно с братовчед ми.
2. Да си намеря хубав личен проект за развитие, искам да видя нещо най-накрая разработено и довършено. Имам идеи свързани с постоянната ни нужда да сравняваме и да искаме всичко да е по-добро както и с някой основни потребности на човек от власт, комуникация, пари и тез три неща :)
3. Да се опитам да направя живота на семейството си и приятелите си по-добър. Бележка: Включително развитието на идеята с продажбите на сестра ми.
4. Да напиша нещо свястно и да го публикувам, някъде...където и да е без да се съобразявам с никой, с догмите на бранша и най-много със себе си . Просто да е написано за 72 часа и да става за четене без да го хвърлиш на 10-та страница в кофата.
5. Да се науча да рисувам.
6. Да спечеля от нещо, което ще ми позволи горните пет неща да се случат, а долните (колкото са та) да имам смелостта да си ги помисля.
6. А да видим сега кой е несериозен :)
Абонамент за:
Публикации (Atom)